Алис Сиболд - Очи от рая

През последната седмица от срещата обикновено всички бяха заети да подготвят проектите, които отборите от различните училища щяха да представят вечерта преди родителите им да дойдат, за да ги отведат у дома. Условията за конкурса се обявяваха последната събота на закуска, но децата бяха започнали да обмислят какво ще правят доста по-рано. Както винаги трябваше да се изобрети капан за мишки и с всяка изминала година се появяваха все по-хитроумни съоръжения. В крайна сметка, какъв смисъл има да повтаряш миналогодишните постижения?

Самюъл се зае да издирва децата, които носеха шини на зъбите. Трябваха му малките ластичета, които зъболекарите им даваха, за да ги закрепят. Те щяха да държат здраво лостчето на неговия капан. Линдзи поиска фолио от пенсионирания армейски готвач на лагера. С него трябваше да направят рефлектор, който да обърква мишките.

— А какво ще стане, ако харесат отраженията си? — попита Линдзи.

— Няма да се виждат толкова ясно — отговори й Самюъл. И продължи да отлепва защитния слой хартия от телта, с която пристягаха чувалите с боклука. Ако някое дете се взираше твърде настойчиво в някой най-обикновен предмет из лагера, то положително си мислеше как да го използва за направата на капан.

— Много са милички — каза Линдзи един следобед.

По-голямата част от предишната вечер бе ловила мишки с вързана на връвчица примамка, които после прибираше в телен кафез за зайци.

Самюъл наблюдаваше животинките с интерес.

— Мога да стана ветеринарен лекар — каза той. — Но не мисля, че ще съм в състояние да им правя дисекция.

— Налага ли се да ги убиваме? — попита Линдзи. — В края на краищата трябва да измислим капан за мишки, а не мишегубка.

— Арти им прави малки ковчези от балзово дърво — засмя се Самюъл.

— Това е ужасно.

— Такъв си е Арти.

— Мисля, че си падаше по Сузи.

— Знам.

— Споменава ли я? — Линдзи взе една дълга тънка пръчка и я мушна в кафеза.

— Всъщност пита за тебе — каза Самюъл.

— А ти какво му каза?

— Че с теб всичко е наред.

Изплашени от пръчката, мишките се разбягаха към ъглите, закатериха се една върху друга и напразно се мъчеха да се измъкнат на свобода.

— Хайде да сложим в капана малко диванче от пурпурно кадифе и щом седнат на дивана, вратата да се затваря, а отгоре да падат парченца сирене. Можем да го наречем „Царството на гризачите“.

Самюъл, за разлика от възрастните, никога не се опитваше да се налага на сестра ми. Затова започна подробно да обсъжда с нея тапицерията на диванчето.

През това лято вече по-рядко използвах беседката за наблюдение, защото и без това виждах земята, докато се разхождам из небесните полета. С настъпването на нощта копиехвъргачите и тласкачите на гюле се отправяха към други небеса, които не бяха за момиче като мен. Бяха ли те страшни? Какво би могло да бъде по-страшно от това да се чувстваш самотен сред живите си връстници? Или в тези небеса тук беше събрано всичко, за което мечтаех? Закотвена завинаги в един свят, сякаш оживял от картините на Норман Рокуел: цялата фамилия е на масата, а жена с жизнерадостен блясък в очите поднася неизменната пуйка.

Когато стигах твърде далеч и заговорех с глас, полята се променяха. Поглеждах надолу и виждах царевичната нива, чувах я как шуми — протяжно и унило. Този звук ме предупреждаваше, че съм стигнала до ръба. Главата ми започваше да пулсира, небето се смрачаваше и отново оживяваше онова вечно вчера. Душата ми натежаваше и се втвърдяваше като камък. По този начин много пъти се приближавах до разтворената паст на гроба си, но никога не поглеждах в него.

Започнах да се чудя какво означава думата небеса. Разсъждавах, че ако това беше небето, истинското небе, тук трябваше да бъдат баба и дядо. Тогава бащата на татко, когото обичах най-много, щеше да ме вземе на ръце и да затанцува с мен. Сигурна съм, че щях да изпитвам само радост и нямаше да си спомням нищо, нито царевичната нива, нито гроба.

— Зависи от теб — казваше ми Френи. — Много хора го постигат.

— Но как? — попитах я аз.

— Не е толкова лесно — отговаряше Френи. — Трябва да спреш да търсиш определени отговори.

— Не разбирам?

— Ако спреш да се питаш защо си била убита именно ти, а не някой друг, ако престанеш да се опитваш да запълниш празнината, останала след смъртта ти, и да се интересуваш от чувствата на живите, ще бъдеш свободна — отвърна ми тя. — Казано просто, трябва да се откажеш от земята.

Но това ми се струваше невъзможно.