Алис Сиболд - Очи от рая

На следващата сутрин Рут се събуди рано. Подобно на Линдзи, и тя беше като бяла врана в лагера на надарените. Не принадлежеше към никоя от групите. Разхождаше се из гората и събираше разни треви и цветя. Питаше ботаниците за имената на растенията, които не познаваше. Ако названието не й харесваше, сама си измисляше друго. Рисуваше листото или цветчето в дневника си, сама решаваше дали е мъжко или женско и накрая му даваше името „Джим“, ако имаше просто тревисто стъбълце, или „Паша“ например, ако беше с пухкава чашка.

Когато Линдзи влезе в столовата, Рут се беше наредила за втора порция яйца и наденички. У дома надаваше вой до бога, ако й поднесат месо, но тук никой не знаеше за клетвата, която бе дала пред себе си.

Не беше говорила със сестра ми от времето преди моята смърт, ако не се смятат съболезнованията, които й поднесе в коридора на училището. Но беше виждала Линдзи да се прибира със Самюъл след училище и да му се усмихва по особен начин. Сега забеляза, че сестра ми си взе само палачинки и нищо друго. Опитваше се да си представи, че е на нейно място, както понякога във въображението си се превръщаше в мен.

Линдзи се присъедини към опашката и Рут я заговори:

— Защо си нарисувала тази риба 14 14 Рибата е един от символите на християнството. — Б.ред. ? — попита тя и посочи с глава към баджа й. — Религиозна ли си?

— Тази риба означава нещо съвсем друго — отговори Линдзи, оглеждайки се за ванилов пудинг. Щеше да върви страшно на палачинките.

— Рут Конърс, поетеса — представи се Рут според етикета.

— Линдзи — отвърна сестра ми.

— Салмън, нали?

— Моля те, недей — каза Линдзи. За момент Рут живо си представи как се чувства сестра ми, свързана завинаги с мен. Всеки, който я погледнеше, виждаше в нея друго момиче, цялото в кръв.

Дори и талантите, от които се очаква да са по-различни от простосмъртните, се разделиха на двойки още през първите дни, както обикновено, събираха се момиче с момиче и момче с момче. На четиринадесет години рядко се създават сериозни връзки между момчетата и момичетата, но този път имаше едно изключение: Линдзи и Самюъл.

Щом ги видеха, всички започваха да викат „ГОР-ЧИ-ВО!“. Останали без родителски надзор, в тези горещи летни дни у тях нещо започна да расте като диво цвете. Това нещо беше страстта, никога не съм я усещала така ясно и не съм я наблюдавала да се разгаря така жарко в някой, когото познавам. Някой, с когото съм свързана генетично.

Внимаваха и спазваха правилата. Никой от възпитателите не можеше да каже, че осветявайки храстите край спалните на момчетата, е видял Салмън и Хеклър. Те си устройваха кратки срещи зад столовата или до едно дърво, на което бяха издълбали инициалите си. Целуваха се. И на двамата им се искаше нещо повече, но не можеха да го направят. Самюъл искаше то да бъде нещо специално. Беше убеден, че първия път всичко трябва да е идеално. А Линдзи просто мечтаеше да приключи с това. Искаше да го направи, за да влезе в света на възрастните — да прескочи границите на времето и пространството. За нея сексът беше като телепортирането в сериала „Стар Трек“. Изпаряваш се и след секунда-две се качваш на друга планета.

„Те ще го направят“, записа Рут в дневника си. Много се надявах тя да записва всичко. Беше описала как минавам край нея на паркинга и я докосвам, как е почувствала допира на протегнатата ми ръка. Как съм изглеждала тогава. Как след това ме е сънувала. Как в нея се е появила идеята, че духът на човека е може би неговата втора кожа, нещо като защитен слой. Как, ако е по-усърдна, може би ще успее да освободи и двете ни. Четях през рамото й, докато записваше мислите си, и се чудех дали някой ще й повярва един ден.

Когато си мислеше за мен, тя се чувстваше по-добре, не беше толкова самотна, сякаш беше свързана с нещо неосезаемо. Или някого. В сънищата си виждаше царевичната нива и пред нея се разкриваше един нов свят, в който може би щеше да намери опорна точка.

Представяше си как й казвам „Много те бива в поезията, Рут“. А дневникът й даваше възможност да мечтае, че ако стане наистина много добра поетеса, думите й ще имат силата да ме възкресят.

Можех да се върна назад в един следобед, когато Рут, още съвсем малка, седеше на килимчето в банята, гледайки как по-голямата й братовчедка, на която я бяха поверили, се съблича, за да си вземе душ. Рут копнееше да докосне кожата и косите й, да потъне в прегръдките й. Чудех се дали този копнеж на тригодишното дете е ключът към онова, което усещаше по-късно на осем. Едно смътно чувство, че е различна, че увлечението й по учителките или братовчедка й е по-истинско, отколкото при другите момичета. Интересът й излизаше извън рамките на детското внимание, подхранваше една нега, разцъфнала в зелено и жълто, която по-късно в пубертета се превърна в страстно желание, разтворило венчелистчетата си подобно на минзухар. Както записа в дневника си, желанието й не се простираше чак дотам, че да я тласне към секс с жени, тя просто искаше да потъне завинаги в тях, да се скрие.