Алис Сиболд - Очи от рая

В суматохата Джордж Харви се промъкна между надгробните паметници на загиналите по време на Революцията и си отиде незабелязан.

Всяко лято в нашия щат се провеждаше четириседмична среща на надарените деца от седми до девети клас, целта, на която според мен беше да отидат сред природата, за да глътнат малко чист въздух и да обменят информация. Вместо фолклорни песни край лагерния огън се пееха оратории. В банята момичетата въздишаха по телосложението на Жак д’Амброаз 12 12 Американски балетист и хореограф, р.1934 г. — Б.ред. и предния лоб на Джон Кенет Гълбрайт 13 13 Джон Кенет Гълбрайт (1908–2006 г.) — водещ американски икономист от канадски произход, професор в университетите „Харвард“ и „Принстън“. — Б.ред. .

Но дори вундеркиндите се деляха на касти. Спецовете по природни науки и математиката например, колкото и да бяха скучни, стояха на върха на пирамидата на талантите. След тях се нареждаха историците, които знаеха датите на раждането и смъртта на всяка историческа личност, за която може да се сети човек. Те минаваха покрай другите в лагера и си разменяха пароли като „1769–1821 г.“ или „1770–1831 г.“, които звучаха съвсем безсмислено на несведущите. Но когато Линдзи минаваше край тях, тя си отговаряше наум: „Наполеон“, „Хегел“.

Имаше и „магистри на тайните знания“. Те бяха трън в очите за повечето от надарените деца. Можеха да разглобят всеки двигател и да го сглобят отново, без да им са необходими схеми или инструкции. Теорията не ги интересуваше, бяха практици, водени от някакъв вътрешен усет. По принцип не се притесняваха особено за оценките си.

Самюъл беше един от тях. Негови кумири бяха физикът Ричард Файнман и собственият му брат Хал. Хал беше зарязал гимназията и отвори автосервиз близо до онази яма за отпадъци. Обслужваше всички, от рокерската банда на Ангелите на ада, до пенсионерите, които се возеха на скутери из паркингите на старческите домове. Хал пушеше като комин, живееше над гаража на родителите си и се развличаше с многобройните си приятелки в стаичката в дъното на автосервиза.

Когато хората го питаха кога най-сетне ще порасне, Хал отговаряше:

— Никога.

Насърчен от примера на брат си, когато учителите питаха Самюъл за бъдещите му планове, той отговаряше:

— Все още нямам. Аз съм едва на четиринайсет години.

Но Рут Конърс, вече почти на петнадесет, имаше планове. Тя често се затваряше в алуминиевата барака за инструменти зад къщата, заобиколена от дръжки за врати и всякаква железария, домъкната от баща й от предназначените за събаряне стари къщи, седеше в мрака и гледаше в една точка, докато я заболи главата. После се втурваше в къщата, минаваше бързо през всекидневната, където баща й четеше, затваряше се в стаята си и пишеше стихове, прекъсвайки от време на време, за да помисли: „Да бъдеш Сузи“, „След смъртта“, „На парчета“, „Сега съм до нея“. Едно от стихотворенията й беше любимо, гордееше се много с него и го взе със себе си на срещата на младите дарования. Толкова често беше разгъвала и сгъвала листа, на който беше написано, че той всеки момент можеше да се разпадне. Беше озаглавено „Отворената паст на гроба“.

Наложи се баща й да я закара с кола до лагера, където се провеждаше срещата, защото когато всички тръгваха с автобуса, тя лежеше вкъщи с остра гастритна криза. Беше се подложила на странна зеленчукова диета и предишната вечер изяде цяла зелка. Майка й не одобряваше увлечението на Рут по вегетарианството след моята смърт.

— Това не е парче от Сузи, да ме прости Господ! — казваше майка й, слагайки дебело парче бифтек в чинията на дъщеря си.

Към три часа през нощта, преди да потеглят към лагера, баща й най-напред я откара до болницата, а после мина през къщи, за да вземат чантата, която майка й предвидливо беше приготвила и оставила в края на алеята за коли.

Когато пристигнаха, Рут огледа тълпата деца, наредени на опашка, за да получат баджовете с имената си. Забеляза сестра ми сред момчетата от групата на „магистрите“. Линдзи не беше написала фамилията си на баджа, вместо това нарисува една риба. Така без всъщност да лъже, щеше по-лесно да се запознае с децата от другите училища, които не знаеха подробности за моята смърт или поне нямаше да я свържат с нея.

Цяла пролет тя носеше медальона във формата на половин сърце. Другата половина беше у Самюъл. Двамата се стесняваха да показват любовта си. Не се държаха за ръце по коридорите в училище и не си пишеха бележки. Сядаха заедно на обяд. Самюъл я изпращаше до вкъщи. За четиринадесетия й рожден ден й донесе малък кейк с една свещичка. Иначе не се различаваха от връстниците си, които се деляха на момчета и момичета.