Алис Сиболд - Очи от рая

Когато си самотен, помислих си аз, е все едно дали си на земята или на небето.

— Можеш да убиеш човек, като го намушкаш, заколиш или застреляш — каза Рут. — Това е гадно.

— Права си — съгласи се Арти.

Самюъл беше отвел сестра ми настрани, за да поговорят, а Арти беше намерил Рут да седи на една от масите навън с големия си бележник.

— Трябва да имаш сериозна причина, за да убиеш — отбеляза Рут.

— Според теб кой го направи? — попита Арти, седнал на пейката с крака върху пречката на масата.

Рут седеше почти неподвижно, беше кръстосала крака и поклащаше напред-назад дясното си стъпало.

— Ти как разбра? — попита тя Арти.

— Баща ми ни каза — отвърна той. — Извика ни със сестра ми във всекидневната и ни накара да седнем.

— По дяволите. И какво ви каза?

— Първо, че по света стават ужасни неща и сестра ми моментално го прекъсна: „Виетнам“. Той замълча за момент, защото винаги спореха коя е причината за тази война. След това продължи: „Не, миличка, случват се ужасни неща и тук, край нас, с хора, които познаваме.“ А тя си помисли, че може би е станало нещо с една от нейните приятелки.

Рут усети една дъждовна капка.

— След това татко се разплака и каза, че едно малко момиче е било убито. Аз попитах кое е то. Мислех, че наистина става въпрос за момиченце, нали разбираш. По-малко от нас.

Наистина заваля и дъждовните капки заудряха по масата от секвоя.

— Да влезем ли вътре? — предложи Арти.

— Всички ще са там — отвърна Рут.

— Права си.

— Хайде да останем тук и да се намокрим.

Постояха така известно време, гледаха дъжда и слушаха шума от капките, падащи по листата на дърветата.

— Знаех, че тя е мъртва. Почувствах го — каза Рут. — След това прочетох във вестника на татко и се убедих окончателно. В началото не споменаваха името й. Пишеше само „четиринадесетгодишно момиче“. Помолих татко да ми даде страницата от вестника, но той отказа. Обаче после разбрах, защото следващата седмица само тя и сестра й отсъстваха от училище.

— Чудя се кой ли е казал на Линдзи? — каза Арти. Дъждът се усили и той се мушна под масата. — Ще станем вир-вода — извика той.

После дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Слънчевите лъчи си пробиха път през клоните на дърветата. Рут погледна нагоре и каза едва чуто:

— Мисля, че тя ни чува.

Всички участници в срещата вече знаеха коя е сестра ми и как съм умряла.

— Представи си, че те пробождат с нож — каза някой.

— Не, благодаря.

— Според мен е страхотно.

— Само си помисли — сега тя е известна.

— Не е това начинът. Предпочитам да спечеля Нобелова награда.

— Знае ли някой каква е искала да стане?

— Иди питай Линдзи.

Започнаха да изброяват всички свои близки, които бяха починали.

Баба, дядо, вуйчо, леля. Някои бяха загубили майка или баща, по-рядко брат или сестра, отнесени в гроба твърде млади от някакво заболяване — от сърце, левкемия или трудна за произнасяне болест. Но не познаваха някой, който да е бил убит. Сега познаваха мен.

Линдзи и Самюъл лежаха прегърнати под една стара, излязла от употреба гребна лодка.

— Вече съм добре — каза тя. Очите й бяха сухи. — Мисля, че Арти се опита да ми помогне.

— Да не говорим повече за това, Линдзи. Нека просто да полежим тук и да почакаме нещата да се успокоят.

Гърбът на Самюъл беше подгизнал. Той притисна по-плътно сестра ми към себе си, за да я предпази от летния дъжд. Дъхът им затопли малкото пространство под лодката. Той дишаше все по-учестено и въпреки волята му, пенисът му все повече се втвърдяваше.

Линдзи сложи ръката си отгоре.

— Извинявай, аз… — каза той.

— Готова съм — отвърна сестра ми.

На четиринадесет години сестра ми се понесе към място, където аз никога не съм била. Най-съкровената част от моето тяло беше изпълнена с ужас и кръв, в нейната се отвориха светли прозорци.

„Как да извършим перфектното убийство“ беше стара игра тук, на небето. Аз винаги избирах ледени висулки — оръжие, което се стопява и не оставя следи.

Когато баща ми се събуди в четири сутринта, в къщата беше тихо. Мама спеше до него и леко похъркваше. Брат ми, единственото дете у дома след заминаването на сестра ми, спеше дълбоко завит през глава. Татко му се възхищаваше, че има такъв здрав сън — също като мен. Когато все още бях жива, с Линдзи се забавлявахме, като пляскахме с ръце, изпускахме книги или дори удряхме капаци на тенджери, за да видим дали Бъкли ще се събуди.