Алис Сиболд - Очи от рая

— Какво, за Бога, правиш с това дете? — извика един от мъжете.

Другите подхванаха момичето, което с писъци изскочи от фургона.

— Опитвам се да поправя обувката й.

Момичето бе изпаднало в истерия, но мистър Харви беше запазил самообладание. Но Клеър бе забелязала това, което впоследствие видях и аз — страшния му поглед и неизразимото му желание, което можеше да бъде задоволено само от нашата смърт.

Мъжете и жената бяха объркани, те не бяха видели онова, което видяхме аз и Клеър. Мистър Харви бе подал обувките на един от мъжете и се бе сбогувал. Но токчето беше останало у него. Обичаше да го държи и да го търка с палеца и показалеца — действаше му успокоително.

Знаех къде е най-тъмното място в нашата къща. Вмъквах се вътре и се хвалех на Клариса, че съм стояла там цял ден, но всъщност оставах не по-дълго от четиридесет и пет минути. Това беше нещо като шахта в мазето ни. На светлината на фенерчето се виждаха тръби и тонове прах. Нямаше нищо друго. Нямаше и буболечки. Мама, типично в нейния стил, пръскаше с инсектициди, ако видеше дори и една мравка.

След като единият будилник му напомнеше да спусне щорите другият да угаси повечето лампи, защото всички наоколо вече спяха, мистър Харви слизаше в мазето. Там нямаше никакви пролуки, през които някой би могъл да види отвън светлината и после да говори, че е правил нещо странно. Когато ме уби, вече му беше омръзнало да влиза в шахтата, но все още обичаше да слиза в мазето и да седи в люлеещия се стол, загледан в тъмния отвор, който започваше от средата на стената и стигаше до дъските на кухненския под. Често се унасяше в сън там. Така беше и сутринта, когато в четири часа татко мина покрай зелената къща.

Джо Елис беше гаден садист. Щипеше ни с Линдзи под водата, докато плувахме в басейна. Ненавиждахме го и даже започнахме да отказваме поканите за водни партита заради него. Имаше куче, което непрекъснато влачеше без никаква жал след себе си. Беше малко кученце и не можеше да тича много бързо, но Елис изобщо не го беше грижа. Удряше го и го вдигаше за опашката, а то квичеше от болка. Един прекрасен ден кученцето изчезна. Същото се случи и с една котка, която го бяха видели да измъчва. После почнаха да изчезват и други животни от квартала.

Това, което открих, проследявайки погледа на мистър Харви, втренчен в отвора на шахтата, бяха точно тези животни, изгубени преди повече от година. Хората си мислеха, че те вече не изчезват, щото Елис беше изпратен от родителите си във военно училище, пускаха домашните си любимци сутрин и те се прибираха вечерта. Не им трябваше друго доказателство за неговата вина. Никой не можеше да си представи какви зловещи наклонности обладава човекът в зелената къща. Той посипваше телата на котките и кучетата с негасена вар и от тях оставаха само кости. Когато броеше костите, забравяше за запечатаното писмо, сватбения пръстен, шишенцето с парфюма. С последни сили се опитваше да потисне непреодолимото желание да се качи на горния етаж в тъмното, да седне на стола с правата облегалка и да гледа към училището, представяйки си телата на момичетата, чиито гласове долитаха на вълни по време на футболните мачове, или да наблюдава автобусите, които возеха децата от основното училище и спираха две къщи по-надолу. Веднъж дълго наблюдава Линдзи, единственото момиче в отбора по футбол, което тичаше в сумрака из квартала заедно с момчетата.

Най-трудно ми беше да осъзная, че всеки път той се опитваше да се възпре. Беше убивал животни, само и само да не отнеме живота на дете.

Наближаваше август. Лен искаше да установи някакви разумни граници както заради себе си, така и заради татко. Баща ми непрекъснато звънеше в участъка и досаждаше на полицаите, с което не помагаше на разследването, а само настройваше всички против себе си.

Последната капка, която преля чашата, беше едно негово обаждане през първата седмица на юли. Джек Салмън подробно описал на дежурния полицай как при сутрешната му разходка кучето спряло пред къщата на мистър Харви и започнало да вие. Салмън опитал какво ли не, за да го накара да тръгне — докладва дежурният — но кучето не помръдвало от мястото си и продължавало да вие. В участъка веднага му намериха прякор: „Шерлок Холмс с Баскервилското куче“.

Лен стоеше на площадката пред къщата ни, допушвайки цигарата си. Беше още рано, въздухът беше по-влажен отколкото предишния ден. Прогнозата за времето беше за дъжд с гръмотевици през цялата седмица, което не беше рядкост по тези места, но в момента Лен усещаше влагата като лепкава пот по тялото си. Това беше последното посещение в дома на родителите ми, което направи, без да се притеснява.