Алис Сиболд - Очи от рая

Татко и Линдзи чуха мама, а аз я видях. Слизаше по стълбите. В това време Бъкли изхвърча от кухнята и с все сила се бухна в краката на баща ми.

— Лен — каза мама и загърна по-плътно хавлиения си халат. — Джек предложи ли ти кафе?

Татко гледаше ту нея, ту Лен Фенърман.

— Полицията бие отбой — обади се Линдзи, прегърна Бъкли нежно през раменете и го притегли към себе си.

— Отбой? — попита Бъкли. Той винаги повтаряше новите думи и ги въртеше в устата си като бонбон, за да усети вкуса им.

— Какво?

— Детектив Фенърман е дошъл, за да каже на татко да спре да им досажда.

— Линдзи — обади се Лен. — Не съм казал точно това.

— Няма значение — каза тя.

Искаше й се да се пренесе отново в лагера на младите таланти, където светът се въртеше единствено около нея и Самюъл, а може би и Арти, спечелил в последния момент наградата за перфектно убийство с идеята за оръжие да бъде използвана ледена висулка.

— Ела, татко — каза тя.

За баща ми постепенно всичко си дойде на мястото. Това, което видя, нямаше нищо общо с Джордж Харви или с мен. Прочете го в очите на майка ми.

Тази вечер, както все по-често се случваше напоследък, татко стоя до късно сам в кабинета си. Не можеше да повярва, че светът край него рухва. Може би това не беше толкова неочаквано след удара, който му нанесе моята смърт. „Чувствам се така, сякаш ме залива лавата на изригнал вулкан“, написа той в бележника си. „Според Абигейл Лен Фенърман е прав за Харви.“

Докато пишеше, пламъкът на свещта до прозореца потрепваше и въпреки настолната лампа това го разсейваше. Облегна се на стария дървен стол, останал още от годините му в колежа, и чу успокоителното скърцане на дървото под него. Вече не се справяше със задълженията си във фирмата. Всеки ден се взираше в колоните от безсмислени цифри, които трябваше да сравнява с подадените от компаниите суми. Обезпокоително често допускаше грешки и се страхуваше — много повече отколкото през първите дни след моето изчезване — че няма да може да изгледа останалите му две деца.

Стана и вдигна ръце над главата си, за да направи упражненията, които семейният ни лекар му бе препоръчал. Наблюдавах как тялото му се извива странно и неестествено за разлика отпреди. Би могъл да стане танцьор, вместо бизнесмен. Би могъл да танцува на Бродуей заедно с Руана Сингх.

Изключи настолната лампа и сега стаята се осветяваше само от горящата свещ.

Настани се в зеленото си кресло, където сега се чувстваше най-удобно. Често го виждах да заспива в него. Стаята се превръщаше в укритие, креслото — в майчина утроба, а аз стоях на стража. Гледаше втренчено пламъка на свещта и размишляваше какво да прави. Спомни си как се опита да докосне майка ми, а тя се отдръпна от него в другия край на леглото. Но в присъствието на полицая тя сякаш разцъфтяваше.

Загледа се в призрачното отражение на горящата свещ, потрепващо в прозореца. Докато се взираше в истинския пламък и неговия дух, той се унесе в дрямка, накъсана от мислите, вълненията и събитията от изминалия ден.

Беше вече почти заспал, когато и двамата видяхме едно и също нещо — друга светлина. Навън.

От това разстояние приличаше на светлината на фенерче. Един бял лъч се движеше през моравите на къщите в квартала в посока към училището. Татко започна да го наблюдава. Минаваше полунощ, но луната не беше така ярка, както обикновено и дори очертанията на дърветата и сградите се различаваха трудно. Мистър Стед, който имаше навик вечер да кара велосипеда си с един фар отпред, никога не би минал през тревата на съседите си. Освен това беше прекалено късно за него.

Както си седеше в зеленото кресло, татко се наведе напред и видя, че светлината на фенерчето се придвижва към царевичната нива.

„Мерзавец“, прошепна той. „Мръсен убиец.“

Бързо метна ловджийското си яке, което извади от дрешника в кабинета си. Не го беше обличал от едно злополучно ходене на лов преди десет години. От шкафа в хола на долния етаж взе бейзболната бухалка, която беше купил за Линдзи, преди тя да се запали по футбола.

Първо угаси лампата на верандата, която оставяха да свети за мен всяка вечер. Въпреки че бяха минали осем месеца, откакто полицията каза, че няма надежда да ме открият жива, сърце не им даваше да я гасят. После татко пое дълбоко дъх и хвана дръжката на вратата.

Отвори и се озова на тъмната веранда. След миг беше в двора. Стиснал бейзболната бухалка в ръка, той зашепна: „таен начин да го убия“.