Питър Бенчли - Челюсти

Хупър се спря, преди да е стъпил на дъното на клетката, извърна се и се изправи. Протегна ръка към люка и го затвори. После погледна Броуди, вдигна палеца на лявата си ръка, за да покаже, че всичко е наред, и скочи долу.

— Е, да го спускаме вече — каза Броуди. Те освободиха въжетата и клетката потъна на такава дълбочина, че люкът й се оказа на метър под повърхността на водата.

— Вземете пушката — каза Куинт на полицая. — Тя е на лавицата там долу. Заредена е. — Самият той се изкачи на щурца и вдигна харпуна.

Броуди слезе долу, намери пушката и побърза да се качи отново на палубата. Дръпна затвора и постави един патрон.

— За колко време ще му стигне въздухът? — попита Броуди.

— Не знам — отвърна Куинт. — Но с колкото и въздух да се е запасил, съмнявам се, че ще живее достатъчно, за да го изразходи.

— Възможно е да сте прав, но самият вие казвахте, че поведението на акулите не може да се предвиди.

— Да, но това е друга работа. Все едно да си пъхнеш ръката в огъня и да се надяваш, че няма да се опариш. Нормален човек не би постъпил така.

Хупър почака, докато се разсеят мехурчетата след потапянето му. В маската се събра вода и за да я изпразни, той отметна глава назад, стисна стъклото и силно издиша през носа си няколко пъти. Чувстваше се на върха на блаженството. Усети свобода и покой, каквито винаги го обземаха дълбоко под водата. Беше сам в синьото безмълвие, искрящо под лъчите на слънцето, които танцуваха по повърхността. Тишината се нарушаваше единствено от хрипкавото му дишане — той чуваше нисък глух шум, когато вдишваше, и мекото бълбукане на балончетата, когато издишваше. Ихтиологът замря и наоколо настъпи пълна тишина. Без баласт тялото му бе доста леко и Хупър трябваше да се държи за решетките, та аквалангът да не се удря в люка. Той се извърна и погледна катера, чийто сив корпус леко се поклащаше точно над главата му. Отначало клетката го дразнеше. Ограничаваше свободата му, а така му се искаше да поплува на воля под водата. Но после си спомни защо е там и се зарадва, че може да се чувства в безопасност.

Потърси с поглед акулата. Хупър знаеше, че рибата не стои под катера, както мислеше Куинт. Тя не можеше да стои на едно място или да си почива. Бе принудена да се движи, за да живее.

Макар че слънцето светеше силно, видимостта не беше добра — не повече от дванайсет метра. Хупър бавно се извръщаше, като се опитваше да различи нещо в тъмнината и да долови и най-слабото движение. Погледна под катера, където водата изглеждаше не синя, а сива, а по-нататък — черна. Наоколо му нямаше жива душа. Погледна часовника си и пресметна, че ако диша равномерно, ще може да остане под водата поне още половин час.

Една стръв, повлечена от течението, се промъкна между решетките на клетката и като се мяташе завързана за металната корда, докосна маската му. Хупър я отблъсна от клетката.

Хвърли един поглед надолу и тъкмо да отвърне очи, когато отново ги впери в същата посока. Право към него, от тъмната синева, бавно и плавно се издигаше акулата. Тя изплуваше като че ли без никакви усилия, като демона на смъртта, летящ към съдбовната среща.

Хупър я гледаше като омагьосан и изпитваше все по-силно желание да изплава по-бързо на повърхността, ала чувстваше, че не може да помръдне от мястото си. Когато акулата се приближи, той бе поразен от цветовете й: от катера тя им се бе видяла сивкавокафява, но под водата се бе преобразила — гърбът й бе стоманеносив и синкав, където падаха слънчевите отблясъци. Долната й част бе покрита с кремави и белезникави петна.

Хупър искаше да вдигне камерата, но ръцете не го слушаха. Още съвсем малко, рече си той, още съвсем малко.

Акулата се приближи тихо, като сянка, и Хупър се дръпна назад. Главата на рибата се намираше само на около метър от клетката, когато тя внезапно се обърна и лениво заплува пред очите на Хупър, като че ли горделиво демонстрираше необикновените си размери и мощ. Най-напред премина носът й, после челюстите, полуотворени в усмивка, въоръжени с наредени един върху друг назъбени остри триъгълници, след това бездънното черно око, явно устремено към него. Най-подир се показаха хрилете й — безкръвни рани върху стоманеносивата кожа.

Хупър страхливо промъкна ръка през решетката и докосна туловището й. На пипане беше хладно и твърдо, не мъхесто, а гладко като пластмаса. Хупър прекара върха на пръстите си по тялото на акулата покрай гръдните перки, аналната перка, докато накрая (струваше му се, че рибата нямаше край) не докосна опашката.