Питър Бенчли - Челюсти

Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород.

Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега.

От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина.

Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа.

— Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата.

— Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък.

След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна.

— Да се изкъпем ли? — попита тя.

— Върви. Аз ще те почакам тук.

Жената стана и се приближи до водата — там, където вълните нежно се разбиваха и галеха глезените й. Беше едва средата на юни и водата бе по-хладна от въздуха. Жената се обърна и извика:

— Идваш ли?

Но не получи отговор — мъжът вече спеше. Жената понечи да се върне, но после отново побягна напред. Носеше се леко и красиво, докато една по-голяма вълна не се удари в коленете й. Олюля се, но успя да се задържи права и пристъпи към следващата, по-висока вълна. Сега водата стигаше до кръста й. Жената отметна коси от очите си и продължи навътре, докато водата покри раменете й. Тогава заплува с резки движения, с глава над водата като неумел плувец.

На стотина метра от брега рибата усети как отмереният ритъм на океана се променя. Не видя жената, нито долови мириса й, но по протежение на цялото й тяло се намираха множество тънки канали, пълни със слуз и осеяни с нервни окончания, а те реагираха дори на най-незначителните колебания във водата и изпращаха сигнали в мозъка й. Рибата зави към брега.

Жената продължаваше да плува навътре в океана, като от време на време спираше, обръщаше се назад и поглеждаше към светлините, идващи от къщата, за да прецени разстоянието до брега. Течението беше слабо и не я бе изтласкало встрани. Почувства умора, отпусна се за малко по гръб и след като си почина, заплува към брега.

Колебанията на водата се засилиха и рибата усети плячката. Запляска бързо с опашката си, огромното й тяло зацепи водата със скорост, която накара малките фосфоресциращи организми ярко да заблестят — рибата се понесе напред, като че обвита в искряща мантия.

Тя се плъзна на около два метра под повърхността и жената почувства само лек удар на вълната, която я вдигна и отново я спусна. Тя спря за миг сепната, но тъй като не забеляза нищо особено, заплува отново, като рязко изхвърляше ръцете си напред.

Сега рибата долови човешкото присъствие и колебанията на водата, неравномерни и резки, сигнализираха опасност. Тя заплува в кръг и започна да се издига към повърхността. Гръбният й плавник се показа отгоре, а водата наоколо закипя от мощните удари на опашката й. Тялото й се затресе.

Внезапно жената бе овладяна от необясним страх. Съдържанието на адреналин в кръвта й силно се повиши, тръпки полазиха по ръцете и краката й и тя стремително заплува към брега. Прецени, че й остават петдесетина метра. Вече виждаше ивицата бяла пяна там, където вълните се разливаха по пясъка, виждаше и светлините на къщата, дори й се стори, че на един от прозорците се мярна сянка. Това я ободри.