Питър Бенчли - Челюсти

Рибата плуваше на стотина метра встрани от жената, после внезапно зави наляво, гмурна се под водата и с два отсечени удара на опашката си се нахвърли върху своята жертва.

Отначало жената помисли, че кракът й се е ударил в някой камък или в плаващ дънер. Не почувства болка, само силно дръпване. Помъчи се да го докосне, като риташе с другия си крак, за да се задържи над водата. Зашари с лявата си ръка в тъмната вода, но не можеше да намери стъпалото си, повдигна ръката си нагоре и едва не загуби съзнание. Бе напипала стърчаща кост и разкъсана плът. Тогава тя разбра — топлата пулсираща струя, която усещаше върху пръстите си в прохладната вода, бе нейната собствена кръв.

Болка и паника се сляха ведно. Жената силно изви глава назад и от гърлото й се изтръгна отчаян вопъл.

Рибата се отдалечи. Тя преглътна крака на жената, без да го сдъвче. Кости и месо мигом потънаха в огромната й паст. Отново се обърна, привлечена от мириса на кръвта, лееща се от бедрената артерия на жената. За рибата това беше ясен и верен ориентир — като фар в безоблачна нощ. Този път атакува отдолу. Тя се устреми нагоре, право към жертвата, с разтворени челюсти. Огромната й островърха глава удари жената с такава сила, че я изхвърли от водата. В същия миг мощните челюсти се заключиха около торса й, като смилаха кости и месо в кървава каша. Без да изпуска плячката от своята паст, рибата се стовари шумно във водата, като вдигна наоколо фонтан от пяна, кръв и светещи микроорганизми.

Вече под повърхността рибата въртеше глава наляво и надясно в стремежа си да пререже сухожилията с острите си триъгълни зъби. Тялото на жената се разцепи на късове. Рибата с настървение глътна и по-големите части. В мозъка й продължаваха да постъпват сигнали за близка плячка, но тя не можеше да разбере откъде идват и се мяташе на всички страни в облак от кървава пяна, като отваряше и затваряше паст и гълташе, каквото й попадне. А когато облакът се разсея, по-голямата част от тялото беше изчезнала. Малки късчета бавно се спускаха на пясъчното дъно и там лениво се поклащаха от течението. Други плаваха на самата повърхност, а вълните ги поемаха и ги носеха към брега.

Мъжът се събуди и потръпна от утринната прохлада. Устата му беше суха и лепнеше, а когато се оригна, усети вкус на застояло уиски и царевична ракия. Слънцето не бе още изгряло, но розовата ивица на изток предвещаваше приближаването на деня. Звездите все още мъждееха на бледнеещото небе. Мъжът стана и започна да се облича. Беше раздразнен, че жената не го е събудила, а се е прибрала сама, но му се стори странно, че е оставила дрехите си на плажа. Той ги взе и се отправи към къщата.

Премина на пръсти през верандата и внимателно открехна вратата, защото знаеше, че при рязко отваряне скърца. В гостната беше тъмно и безлюдно, на масата стояха недопитите чаши, пепелниците с угарки и мръсните чинии. Той прекоси гостната, зави по коридора и мина край две затворени врати. Вратата на тяхната стая беше отворена, а нощната лампа светеше. Леглата бяха оправени. Той хвърли дрехите на жената върху едното, върна се в гостната и запали лампата. Диваните бяха празни.

В къщата имаше още две спални. В едната спяха хазяите, втората беше заета от другата гостуваща двойка. Като се стараеше да не вдига шум, открехна вратата на стаята за гости. Там имаше две легла и на всяко лежеше само по един човек. Той затвори вратата и се отправи към другата спалня. Хазяите спяха на огромно легло — всеки на своето място. Мъжът затвори вратата и се върна в стаята. Потърси часовника си. Наближаваше пет.

Седна и се втренчи в купчината дрехи на другото легло. Беше сигурен, че жената не е в къщата. На вечеря нямаше други гости и тя не би могла да тръгне с никой, освен ако не бе срещнала някого на плажа, докато той бе спал. Но дори да бе тръгнала с него, навярно би взела поне нещо от дрехите със себе си.

Едва сега в главата му пропълзя мисълта, че може би се е случило нещо лошо. Това предположение скоро се превърна в увереност. Той се върна в спалнята на хазяина, постоя известно време нерешително до леглото, после внимателно сложи ръка на рамото му.

— Джак — каза той, — хей, Джак!

Хазяинът въздъхна и отвори очи.

— Какво?

— Аз съм. Том. Никак не ми се щеше да те будя, но ми се струва, че се е случило нещо лошо.

— За какво говориш?

— Виждал ли си Криси?

— Какво значи „виждал ли си“? Тя беше с теб.

— Няма я. Искам да кажа, че не мога да я намеря.

Джак седна и запали лампата. Жена му се обърна на другата страна и се зави през глава. Джак погледна часовника.