Питър Бенчли - Челюсти

Никъде не се мяркаше тяло на удавник. Върху широката бяла ивица се мержелееха само няколко изхвърлени от водата дъсчици, една-две консервени кутии и широка около метър ивица от водорасли, изхвърлени на брега от южния вятър. Нямаше вълни, така че ако тялото плаваше на повърхността, той би могъл да го види. „Но ако е под водата — помисли си Броуди, — не ми остава нищо друго освен да чакам, докато водата го изхвърли.“

До седем часа Броуди огледа целия плаж пред Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, но не забеляза нищо особено. Единственият донякъде странен предмет, привлякъл вниманието му, бе книжна чиния, върху която имаше три чаши с назъбени краища, изрязани от портокалова кора — верен признак, че това лято в Амити почива особено изискана публика.

Той се върна обратно по Скоч Роуд, зави на север към града по Бейбъри Лейн и в седем и десет пристигна в участъка.

Когато Броуди влезе, Хендрикс тъкмо привършваше доклада си и беше готов да предаде дежурството. Изглеждаше разочарован, че Броуди не е докарал трупа със себе си.

— Нямахте късмет, а, шефе? — попита той.

— Зависи какво наричаш късмет, Ленард. Не намерих никакво тяло, а това не е чак толкова лошо. Кимбъл не се ли е появявал още?

— Не.

— Да се надяваме, че вече се е събудил. Представи си картинка — хората тръгнали вече на покупки, а полицаят хърка в служебната кола.

— Ще дойде към осем — каза Хендрикс. — Винаги пристига по това време.

Броуди си наля чаша кафе, влезе в кабинета си и започна да преглежда сутрешните вестници: ранното издание на „Ню Йорк Дейли Нюз“ и местния вестник на „Лидър“, който излизаше веднъж седмично през зимата и всеки ден през лятото.

Кимбъл пристигна малко преди осем часа. Видът му отдалеч издаваше, че е спал с униформата си. Двамата с Хендрикс седнаха на чаша кафе, за да дочакат края на смяната. Хендрикс бе сменен точно в осем и вече обличаше коженото си яке с намерение да тръгва, когато Броуди излезе от кабинета си.

— Отивам при Фут, Ленард — каза Броуди. — Искаш ли да дойдеш с мен? Не си длъжен, но си помислих, че би желал да доведеш докрай случая с твоята… ъъъ… „плаваща“. — Броуди се усмихна.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна Хендрикс. — Днес нямам повече работа и ще мога да поспя следобед.

Тръгнаха с колата на Броуди. Когато спряха пред къщата на Фут, Хендрикс каза:

— Бас държа, че още спят. Помня как миналото лято някаква жена ми се обади в един през нощта да отида при нея рано сутринта, защото имала чувството, че част от скъпоценностите й са изчезнали. Казах й, че мога веднага да тръгна, но тя не се съгласи, защото лягала да спи. И така в десет часа сутринта бях при нея, а тя не ми отвори. Каза: „Не съм ви молила да идвате толкова рано.“

— Да видим — отвърна Броуди. — Ако наистина се безпокоят за дамичката, едва ли ще спят.

Вратата се отвори веднага, щом Броуди почука.

— Чаках да се обадите — каза млад мъж. — Името ми е Том Касиди. Намерихте ли я?

— Аз съм началникът на полицията Броуди. Това е полицаят Хендрикс. Не, мистър Касиди, не я намерихме. Може ли да влезем?

— О, разбира се, разбира се. Извинявайте. Влезте в гостната. Ще повикам семейство Фут.

За по-малко от пет минути Броуди научи всичко, което мислеше, че му е необходимо. После помоли да му покажат дрехите на изчезналата жена — не защото се надяваше да узнае нещо ново, а просто му се искаше да им демонстрира колко добросъвестно полицаите изпълняват задълженията си. Заведоха го в спалнята и той разгледа дрехите, проснати върху леглото.

— Не носеше ли бански костюм?

— Не — отвърна Касиди. — Той е там, в най-горното чекмедже. Аз веднага го потърсих.

Броуди помълча малко, като избираше думите си, после каза:

— Мистър Касиди, не бих искал да бъда нетактичен, но тази мис Уоткинс няма ли някои странности? Няма ли например навика да изчезва от къщи късно нощем или… да се разхожда гола?

— Доколкото ми е известно, не — рече Касиди. — Но аз не я познавам много добре.

— Ясно — уточни Броуди. — В такъв случай ще трябва още веднъж да се поразходим из плажа. Вие не сте длъжни да идвате. Двамата с Хендрикс ще се справим сами.

— Ако не възразявате, ще дойда и аз.

— Не възразявам. Помислих си, че не искате.

Тримата мъже излязоха на плажа. Касиди показа на полицая къде бе заспал — върху пясъка още личеше отпечатък от тялото му. Посочи и мястото, където бе намерил дрехите на жената.

Броуди обходи с поглед плажа. На повече от километър и в двете посоки той беше пуст, само купчини морски водорасли изпъкваха като тъмни петна на фона на белия пясък.