Питър Бенчли: Челюсти

— Ще се присъединя към компанията — промърмори той и също повърна.

След няколко минути Броуди се почувства по-добре. Той стана и отиде до колата си, за да повика линейка от саутхамптънската болница. Колата пристигна след около час. Напъхаха тялото, по-скоро неговата горна част, в найлонов чувал и го откараха.

В единайсет часа Броуди вече седеше в кабинета си и правеше протокол за нещастния случай. Беше записал всичко, оставаше само да попълни графата „Причини за смъртта“, когато се разнесе телефонен звън.

— Мартин, обажда се Карл Сантос — Броуди тутакси позна гласа на съдия-следователя.

— Слушам, Карл. Какво имаш да ми казваш?

— Ако нямаш основание да мислиш, че е извършено убийство, бих казал, че това е акула.

— Убийство? — учуди се Броуди.

— Лично аз не съм на това мнение, но мога да предположа, макар да е малко вероятно, че някакъв маниак е съсякъл момичето — с брадва и трион.

— Не, това не е убийство, Карл. Липсват мотиви, липсва оръжието на престъплението, липсва и заподозреният, ако се придържаме към логиката.

— Тогава е акула. При това огромна, мръсницата. Не може да е сторено от океански кораб. Той би разсякъл момичето на две, но така…

— Хайде, Карл — прекъсна го Броуди. — Нека да не навлизаме в подробности, че отново ще ми прилошее.

— Извинявай, Мартин. Тогава ще напиша „нападение на акула“. Предполагам, че тази версия за теб е най-добре защитена, ако, разбира се, нямаш… ъъъ… някои съображения.

— Не, този път нямам — каза Броуди. — Благодаря ти, че ми се обади, Карл.

Той постави слушалката обратно на мястото й, напечата в графата „Причини за смъртта“ — „Нападение на акула“ и се облегна назад.

Мисълта, че и в това дело може да съществуват особени съображения, не му беше идвала наум. Тези съображения бяха най-щекотливият въпрос в работата на Броуди, въпрос, изискващ такива способи за защита на общите интереси, които не биха компрометирали нито него, нито закона.

Курортният сезон току-що бе започнал и Броуди знаеше: от начина, по който ще протекат тези три месеца, зависи целогодишното благополучие на Амити. Успешният сезон даваше възможност на града безгрижно да преживее до следващите три летни месеца. През зимата Амити наброяваше хиляда души, а когато лятото беше хубаво, населението скачаше на десет хиляди. Тези девет хиляди курортисти обезпечаваха съществуването на хилядата местни жители в продължение на цяла година.

Собствениците на магазини за железарски стоки, спортни изделия, както и двете бензиностанции, фармацевтите — всички разчитаха на добър летен сезон, който ще им помогне да се издържат през зимата. Жените на дърводелците, електротехниците и водопроводчиците работеха през лятото като келнерки или като агенти на компаниите за продажба на недвижими имоти, за да осигурят прехрана на семействата си през зимата. Само две заведения в Амити имаха право да търгуват със спиртни напитки през цялата година, ето защо за повечето ресторанти и барове трите месеца бяха решаващи. Рибарите, които даваха под наем лодките си, също се нуждаеха от хубаво време и добър улов, а преди всичко — от клиенти.

Дори и след най-благоприятния летен сезон зимите в Амити бяха трудни. На всеки десет семейства три живееха от социални помощи. През зимата много мъже бяха принудени да се отправят към северното крайбрежие на Лонг Айлънд, където за обработката на раковини получаваха по няколко долара на ден.

Броуди знаеше: едно неуспешно лято и броят на живеещите от социални помощи щеше да се удвои. Ако всяка къща в Амити не се дадеше под наем, нямаше да има работа за чернокожите жители на града, по-голямата част от които служеха като градинари, икономи, бармани и камериерки. Два или три неуспешни сезона подред (слава богу, такова нещо не се бе случвало през последните двайсет години) можеха да погубят града. Ако хората нямат пари за дрехи, гориво и продукти, ако нямат средства да ремонтират жилищата си или битовата си техника, търговците и фирмите за комунални услуги ще търпят загуби и не ще могат да се задържат до следващото лято. Магазините ще се закрият, жителите на Амити ще пътуват до съседните населени места, за да си набавят необходимите стоки. Градът ще загуби данъчните си приходи, обществените служби ще западнат и хората ще започнат да се изселват.

Ето защо жителите на Амити трябваше да се поддържат, всеки негласно бе задължен да внася своята лепта в преуспяването на града. Броуди си спомни как преди няколко години в Амити пристигнаха двама братя, двама младежи, и откриха дърводелска работилница. Те дойдоха през пролетта, когато за тях имаше много работа — хората приготвяха къщите си за курортистите и братята бяха приети радушно. Те се оказаха доста добри майстори и много от местните дърводелци им прехвърляха част от поръчките си.