Питър Бенчли - Челюсти

Когато я покани на вечеря и на кино, тя прие по-скоро от любопитство. Никога не бе имала възможност да разговаря с полицай, а какво остава да отиде на среща с блюстител на реда. Броуди беше притеснен, но Елън проявяваше такъв искрен интерес към него и към службата му, че той започна да се държи по-уверено. Елън го намираше очарователен — силен, добър и прям. Той работеше в полицията вече шест години. Призна й, че мечтата му е да стане шеф на полицията в Амити, да има синове, с които да ходи на лов за патици през есента, и да спести достатъчно, за да прекарва някъде другаде отпуската си, поне на две-три години веднъж.

Ожениха се през ноември. Родителите на Елън настояваха тя да завърши колежа и Броуди бе съгласен да чака до следващото лято, но Елън просто не виждаше смисъл да учи още една година, след като вече бе избрала пътя си в живота.

В началото на съпружеския си живот те попадаха в неловки ситуации. Случваше се приятелите на Елън да ги канят на вечеря, на обяд или да поплуват заедно и двамата приемаха тези покани, ала Броуди не се чувстваше в собствени води, тъй като забелязваше снизхождението на другите към себе си. Когато пък се срещаха с приятели на Броуди, Елън с мъка потискаше присмеха си, а те се държаха сковано, като че ли се бояха да не би да изтърват нещо нередно. С времето неловкостта изчезна и приятелските отношения укрепнаха. Но семейство Броуди престана да се появява в предишната компания на Елън. Макар че се бе избавила от етикета „курортистка“ и бе спечелила симпатиите на жителите на Амити, на младата жена никак не й бе лесно да се откаже от всичко онова, с което бе свикнала в моминските си години. Понякога й се струваше, че се е преместила в друга страна.

Впрочем, до неотдавна този разрив с миналото не я тревожеше. Тя бе твърде щастлива и твърде заета с възпитанието на децата, за да си позволи да размишлява върху пропуснатите възможности. Но ето че най-малкият им син тръгна на училище и, озовала се внезапно в празно пространство, тя започна да си спомня как майка й запълваше дните си, когато децата не бяха край нея: с обиколки по магазините (това й доставяше удоволствие, тъй като парите им стигаха за всичко, освен за най-скъпите вещи), обеди с приятели, игра на тенис, коктейли и излети в края на седмицата. Онова, което преди й се струваше досадно и безсмислено, сега се появяваше във въображението й като райски живот.

Отначало тя се опита да възстанови отношенията си със старите приятели, които не бе търсила цели десет години, но се оказа, че отдавна вече нямат общи интереси. Елън с увлечение разказваше за местното общество, за случки, станали в града, за доброволната си помощ като медицинска сестра в саутхамптънската болница, за всичко онова, което приятелите й, посещаващи Амити всяко лято в течение на повече от трийсет години, знаеха съвсем малко, а и не желаеха да научат повече. Те пък говореха за Ню Йорк, за картинните галерии, за художници и писатели, които познаваха. После разменяха по някой спомен от своята младост и по две-три думи за старите приятели, къде са и какво правят сега. С това обикновено разговорът приключваше. Всеки път, когато се разделяха, тържествено си обещаваха да се чуят по телефона и отново да се видят.

Понякога Елън се опитваше да завърже нови контакти с непознати курортисти, но тези познанства бяха измъчени и краткотрайни. Те биха могли да продължат, ако Елън не се смущаваше толкова от своя дом, от работата на мъжа си и от малката му заплата. Смяташе се задължена да уведоми новите си познати, че преди да се омъжи, е заемала друго положение в обществото. Разбираше, че не бива да го прави и се ненавиждаше, защото искрено обичаше мъжа си, обожаваше децата си и през по-голямата част от годината беше напълно доволна от своята съдба.

Сега вече тя бе престанала да атакува летовниците, не се опитваше да стане близка с тях, но обидата и тъгата й не преминаваха. Чувстваше се нещастна и изливаше своята неудовлетвореност главно върху мъжа си, който разбираше състоянието й и търпеливо понасяше всичките й капризи. Всяка година по време на летния сезон тя изпитваше желание да заспи и да се събуди чак през есента.

Беше близо шест и половина, когато Броуди зави по Олд Мил Роуд. Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Беше изгубило червения си цвят, който обикновено има при изгрев, и оранжевите му багри преливаха вече в яркожълто. На небето не се виждаше нито едно облаче.

Собствениците на къщи на брега на океана нямаха право да запречват проходите между постройките, за да има свободен достъп до плажа. Но в повечето случаи тези проходи бяха заети от гаражи или жив плет, с който собствениците ограждаха домовете си. Плажът не се виждаше от пътя. Единственото, което Броуди можеше да зърне, бяха върховете на дюните. Ето защо на всеки сто метра той трябваше да спира полицейската кола, да излиза и да оглежда плажа.