Питър Бенчли: Челюсти

— Да се поразтъпчем — предложи той. — Ленард, ти ще тръгнеш на изток и ще вървиш ей дотам. Мистър Касиди, ние двамата ще вървим на запад. Носиш ли свирката си, Ленард? За всеки случай.

— Да — отвърна Хендрикс. — Може ли да събуя обувките си? Ще ми е по-лесно да вървя по пясъка, пък и обувките ми няма да се намокрят.

— Все ми е едно — отвърна Броуди, — дежурството ти свърши. Ако искаш, можеш да свалиш и панталоните си. Но тогава ще трябва да те арестувам за непристойно държание.

Хендрикс закрачи в източна посока. Твърдият влажен пясък охлаждаше кожата на стъпалата му. Вървеше с наведена глава, пъхнал ръце в джобовете си и разглеждаше мидените черупки и водораслите. Някакви бръмбари, подобни на малки черни паячета, се разбягаха пред краката му, а когато вълната се отдръпна, той видя как от едва забележимите дупчици, издълбани от пясъчните червеи, излизат малки мехурчета въздух. Хендрикс се наслаждаваше на разходката. Странно, мислеше си той, живея си тук цял живот и почти никога не върша онова, заради което идват туристите — не бродя по плажа, не плувам в океана. Вече не помнеше кога бе влизал във водата за последен път. Дори не знаеше дали има плувки, или ги беше загубил. Беше слушал нещо подобно за жителите на Ню Йорк — половината от тях не са се изкачвали на върха на Емпайър Стейт Билдинг, нито веднъж не са били при Статуята на свободата.

От време на време Хендрикс вдигаше глава и измерваше с поглед разстоянието до мястото, което му бе посочил Броуди. На няколко пъти се обръщаше — ами ако Броуди и Касиди са се натъкнали на нещо? Те бяха на около осемстотин метра от него.

Като повървя още малко, Хендрикс забеляза пред себе си купчина от треви и водорасли, която му се стори доста обемиста. Приближил на около трийсет метра, той си помисли: сигурно водораслите са се закачили за нещо. Щом стигна до купчинката, Хендрикс се наведе, за да отмахне някои от водораслите и изведнъж замря. Няколко секунди не можа да отмести погледа си — беше се вцепенил от ужас. После зашари с ръка в джоба за свирката, сложи я до устните си, искаше да духне, но не можа. Хендрикс повърна, отдръпна се назад със залитане и падна на колене.

На пясъка, омотана във водорасли, лежеше женска глава. Раменете й, част от ръцете и приблизително една трета от тялото й бяха непокътнати. Цялата й кожа беше покрита със сиво-сини петна, изпод мишниците й висеше оръфана плът. Докато Хендрикс бълваше вътрешностите си на пясъка, той си помисли, и това предизвика нов пристъп на повръщане, че единствената гърда, останала на жената, е плоска като цвят, изсушен между страниците на книга.

— Почакайте — продума Броуди и докосна ръката на Касиди. — Дочу ми се изсвирване.

Като се мръщеше от утринното слънце, той се заслуша. Гледаше тъмното петно върху пясъка, което трябваше да бъде Хендрикс, и внезапно отново дочу същото изсвирване, но този път по-ясно.

— Да идем там — каза той и двамата затичаха по пясъка.

Хендрикс все още стоеше на колене, когато те се приближиха до него. Вече не повръщаше, ала главата му беше безсилно клюмнала, а устата му — отворена. Той дишаше шумно, на пресекулки.

Броуди изпревари Касиди с няколко крачки.

— Мистър Касиди, ако обичате, почакайте малко — нареди той, докато разчистваше водораслите и като видя какво има в купчината, почувства нахлуването на жлъчен сок в гърлото си. Преглътна го и затвори очи. След минута проговори:

— Сега вече може да погледнете и вие, мистър Касиди. Кажете, това тя ли е?

Касиди се вцепени от ужас. Той местеше поглед от Хендрикс, който се беше отпуснал на колене, към купчината водорасли и обратно.

— Това ли? — попита той, като посочи купчината и неволно отстъпи назад. — Искате да кажете…

Броуди все още се бореше със спазмите си.

— Искам да кажа, че може би това е всичко, което е останало от нея.

Касиди се приближи с нежелание. Броуди разрови водораслите, за да му помогне добре да разгледа посивялото лице с разтворена уста.

— О, господи! — възкликна Касиди и закри уста с ръката си.

— Тя ли е?

Касиди кимна, без да отделя поглед от лицето. После се отвърна и попита:

— Но какво й се е случило?

— Не знам със сигурност — отвърна Броуди. — Според мен се е натъкнала на акула.

Коленете на Касиди се подкосиха и докато се отпускаше на пясъка, той промълви:

— Мисля, че ми прилошава.

После наведе глава и повърна.

Броуди усети възкиселия мирис, който идваше откъм Касиди, и разбра, че е безполезно да се съпротивлява.