Питър Бенчли - Челюсти

Броуди се загледа в нея, онемял от ужас, стори му се, че вижда дявола.

— Ей, рибо! — повика я Куинт. Той стоеше широко разкрачен на щурца, стиснал здраво пръта на харпуна в ръката си. — Ела да видиш какво сме ти приготвили.

Известно време акулата ги наблюдаваше от водата. После главата й безшумно се потопи.

— Къде отиде?

— Сега ще се върне — отвърна Куинт. — Ела, рибке — замърка той, — ела, милата ми, ела да си похапнеш. — Той се прицели с острието на харпуна в люшкащото се делфинче.

Неочаквано катерът рязко се наклони встрани. Куинт се подхлъзна и падна по гръб на щурца. Харпунът изхвърча от пръта и заподскача шумно по палубата. Броуди залитна на една страна. Инстинктивно сграбчи стола и се прекатури с него. Хупър бе отблъснат назад и се удари с гръб в планшира на левия борд.

Въжето, с което бе привързано делфинчето, се бе опънало като струна и трепереше. Влакната на възела, стегнат около кнехта, започнаха да се късат. Планширът под кнехта затрещя. И ето че въжето се скъса, провисна и се нави във водата до катера.

— Дявол да го вземе! — изруга Куинт.

— Изглежда, акулата се досети за нашите намерения — каза Броуди. — Като че ли е знаела за капана.

— Проклятие! Никога не бях виждал риба да направи такова нещо!

— Съобразила е, че ако ви накара да паднете, ще може спокойно да си изяде делфинчето.

— Глупости, тя просто се бе насочила към делфинчето, но не можа да го уцели.

— От противоположната страна на катера? — усъмни се Хупър.

— Празни приказки — заключи Куинт. — Каквото и да е искала да направи, тя успя.

— Но как се е откачила от въдицата? — попита Броуди. — Кнехтът си стои на мястото.

Куинт отиде до планшира на десния борд и дръпна въжето.

— Или е прегризала веригата, или… ех, така си и мислех. — Куинт се надвеси над планшира и хвана веригата. Измъкна я на палубата. Тя беше непокътната — скобата все още си бе прикрепена към ухото на куката. Но въдицата вече не ставаше за нищо. Стоманената кука беше изправена, личаха само малки следи на мястото, където е била прегъната.

— Боже мой! — промълви Броуди. — Със зъбите си ли е направила това?

— Чиста работа — рече Куинт. — Вероятно не й е отнела повече от една-две секунди.

Броуди почувства празнота в главата си. Краищата на пръстите му започнаха да изтръпват. Той се отпусна на стола и вдиша дълбоко няколко пъти, като се стараеше да потисне растящия в душата му ужас.

— И къде мислите е отишла? — попита Хупър. Той стоеше на края на кърмата и гледаше към водата.

— Някъде наблизо — отвърна Куинт. — Мисля, че ще се върне. За нея този делфин е като цацата за лефера. Ще продължи да търси храна. — Куинт прикрепи харпуна към пръта, нави въжето и остави такъмите на щурца. — Трябва само да чакаме. И да хвърляме стръв. Ще приготвя още от примамката. Ще закрепя няколко парчета на въдиците и ще ги спусна зад борда.

Броуди наблюдаваше как Куинт обвързваше всяко парче и го пускаше зад борда, като прикрепяше другия край на кордата към кнехтите, макарите на въдиците и към всички възможни места на борда. Когато парчетата, плаващи на различни страни и на различна дълбочина около катера, станаха десетина, Куинт се качи на мостика.

На Броуди му се прииска да го подразни.

— Изглежда, тази риба е все пак умна — подзе той.

— Откъде мога да знам дали е умна, или не — каза Куинт. — Но върти такива номера, на които не е способна нито една от рибите, с които се е налагало да си имам работа досега.

Той замълча, после добави, сякаш по-скоро говореше сам на себе си, а не на Броуди:

— Но аз ще хвана гази мръсница. Непременно ще я хвана.

— Защо сте толкова сигурен?

— Сигурен съм и толкова. А сега ме оставете на мира.

Това не бе молба, а заповед. И макар че на Броуди му се щеше да говори каквото и да е, само да не мисли за страшното чудовище, притаило се във водата там, под тях, не каза нито дума повече. Погледна часовника си единайсет часа и пет минути.

Стояха нащрек и очакваха всеки миг зад кърмата да се подаде порещата водата перка. Хупър продължаваше да хвърля стръв и всеки път, когато тя се разплискваше във водата, Броуди имаше чувството, че в океана се изсипват редки човешки изпражнения.

В единайсет и половина Броуди бе стреснат от силен трясък. Куинт мигновено се спусна от мостика, изтича по палубата и скочи на щурца. Грабна харпуна и го опря на рамо, като напрегнато се взираше във водата около кърмата.

— Какво беше това, дявол да го вземе? — попита Броуди.