Питър Бенчли - Челюсти

— Почти. Само трябва да бъдем по-хитри от акулата. А това не е особено трудно. Тя е тъпа като галош.

— Никога ли не сте попадали на умна риба?

— Не.

Броуди си спомни злобната ухилена муцуна на акулата, която го гледаше от водата с хищни очички.

— Не знам — рече той. — Вчерашната риба имаше много подъл вид. Като че ли разбираше какво върши.

— Глупости, нищичко не разбира.

— Може би не всички риби си приличат в това отношение?

— Рибите ли? — Куинт се разсмя. — Вие ги ласкаете. Рибите не са хора, макар да мисля, че понякога се срещат хора толкова тъпи, колкото са рибите. Не, акулите могат понякога да те изненадат, но след известно време научаваш всичките им хитрини.

— Значи акулата не може да бъде враг, достоен за човека?

— Не. Тя ни е точно толкова враг, колкото и канализационната тръба на водопроводчика. Докато почиства тръбата, той вероятно я проклина и удря с гаечния ключ. Но водопроводчикът знае, че тръбата не му е враг. От време на време попадам на някоя капризна риба, която ми създава повече грижи, отколкото другите, но в такъв случай аз просто използвам други средства.

— Но нали съществуват риби, които не можете да уловите?

— Разбира се, ала това не означава, че са умни или хитри. Те са или сити, или пък аз не използвам подходяща стръв. — Куинт помълча една минути, после продължи: — Веднъж една яка синя акула едва не хвана мен. Това се случи преди двайсет години. Забих харпуна си в нея, а тя като опъна — мигом се озовах зад борда.

— И какво направихте?

— Излетях през щурца с такава бързина, че не усетих нищо под краката си. Имах късмет. Паднах до кърмата, а тя е ниско над водата. Ако се бях преметнал отстрани, лошо ми се пишеше. Във всеки случай изскочих от океана, преди акулата да се усети, че съм бил там.

— А ако ви беше видяла? Бихте ли могли да предприемете нещо?

— Разбира се. Да се моля на бога. Все едно да падна от самолет без парашут и да се надявам, че ще се приземя върху копа сено. Само господ можеше да ми помогне, но тъй като Той ме бе изхвърлил зад борда, нямаше да даде пукната пара за живота ми.

— Една жена в Амити е убедена, че всичките ни неприятности са ни изпратени свише — сподели Броуди. — Тя твърди, че това е своего рода божие наказание.

Куинт се усмихна.

— Напълно е възможно. Бог е сътворил тази проклета твар и може да й заповяда какво да върши.

— Сериозно ли говорите?

— Не, разбира се. Не съм толкова суеверен.

— Тогава защо според вас загинаха онези хора?

— Не му върви на града. Но аз ще се опитам да му помогна.

Куинт издърпа лоста на газта. Катерът намали скоростта си и се залюшка върху вълните. Куинт измъкна от джоба си листче хартия, разгъна го, прочете написаното и с протегната ръка провери местоположението им. После изключи двигателя. В настъпилата тишина се усещаше нещо тежко и гнетящо.

— Хайде, Хупър, залавяйте се с онази смрад — рече Куинт.

Хупър свали похлупака на кофата и започна да гребе с черпака примамката и да я хвърля в океана. Първата порция се плисна в тихата вода и мазното петно започна бавно да пълзи на запад.

Към десет часа ветрецът се засили — не много, но водата се набразди и във въздуха се почувства приятна прохлада. Беше тихо, само от време на време зад кърмата се чуваше плясък от примамката, която Хупър хвърляше във водата.

Броуди седеше на стола и се бореше с дрямката. Той се прозя, после си спомни, че долу бе оставил недочетената си книга. Стана, протегна се, после се спусна по трите стъпала в кубрика. Намери книгата и понечи да се върне на палубата, когато погледът му се спря на хладилната кутия.

Погледна часовника си и си помисли, че на този катер времето спираше да тече.

— Искам бира — викна той. — А вие?

— Аз не искам — отвърна Хупър.

— Давайте — каза Куинт. — Ще стреляме в празни кутии.

Броуди измъкна две кутии, махна металическите халки и се заизкачва по стълбата. Тъкмо постави крака си на последното стъпало и внезапно дочу спокойния глас на Куинт:

— Ето ни и нас.

Отначало Броуди помисли, че Куинт има предвид него, но после видя как Хупър скочи от щурца, изсвири с уста и рече:

— Охо! Това е наистина нашата гостенка.

Броуди усети как сърцето му лудо заби. Той се втурна на палубата и попита:

— Къде е?

— Ей там — посочи Куинт. — Точно зад кърмата.

Очите на Броуди бързо привикнаха към светлината и тогава той видя плавник — назъбен, сиво-кафяв триъгълник, който пореше водата, а зад него се виждаше сърповидна опашка, която силно удряше водата. Трябва да е поне на трийсетина метра от катера, реши Броуди. Може би дори на четирийсет.