Питър Бенчли - Челюсти

Броуди стисна пушката в мига, в който Куинт запрати харпуна. Огромният бял корем на акулата изглеждаше лесна мишена, а и разстоянието беше достатъчно за това попадение. Ала тъкмо тогава тя се гмурна във водата и харпунът прелетя над нея.

За част от секундата акулата остана на повърхността с подадена глава, от чиято паст все още висеше тялото на Хупър.

— Стреляйте! — изрева Куинт. — Господи, стреляйте де!

Броуди стреля, без да се цели. Първите два патрона се удариха в повърхността пред акулата. Третият, за ужас на Броуди, попадна във врата на Хупър.

— Дявол да ви вземе, дайте ми тази пущина — викна Куинт и грабна оръжието от ръцете на Броуди. Той бързо опря пушката о рамото си и стреля два пъти. Но акулата равнодушно ги погледна, докато се скриваше под водата. Патроните цопнаха на мястото, където допреди малко се виждаше главата й.

Всичко изглеждаше така, като че ли там никога не е имало акула. Не се чуваше никакъв звук освен лекия шепот на бриза. Отгоре клетката изглеждаше непокътната. Водата си оставаше спокойна. Само Хупър вече не бе между живите.

— Какво да правим сега? — попита Броуди. — За бога, кажете какво да нравим сега? Навярно трябва да се връщаме на брега?

— Ще се върнем отвърна Куинт. — Но пак ще дойдем.

— Да дойдем пак? Какво сте си наумили? Безсилни сме, не можем да се справим с тази риба. Тя е самото пъклено изчадие.

— Предавате ли се, човече?

— Предавам се. Остава ни само едно: да стоим и чакаме, докато бог или природата, или онзи, който ни е пратил това чудовище, не реши, че достатъчно ни е мъчил. Това не е по силите на човека.

— За обикновения човек да, но не и за мен — процеди Куинт. — Аз ще унищожа тази твар.

— Мисля, че не ще мога да получа още пари след това, което се случи днес.

— Плюя на парите. Тук вече не става въпрос за печалба.

— Какво? — Броуди погледна Куинт; стопанинът на катера бе изправен на кърмата, устремил поглед натам, където неотдавна стърчеше главата на акулата, като че ли всеки миг очакваше да я види отново с изтерзания труп в зъбите си. Стоеше вгледан в океана, жадуващ за ново стълкновение със страшния враг.

— Ще убия тази гадина — каза Куинт на Броуди. — Ако искате, тръгнете с мен или си останете вкъщи. Но, все едно, аз ще я убия.

Куинт говореше, а Броуди не можеше да свали поглед от очите му. Те бяха също тъй тъмни и бездънни като на акулата.

— Ще тръгна с вас — рече Броуди. — Нямам друг изход.

— Да — отвърна Куинт. — Ние нямаме друг изход.

Той извади ножа от калъфа и го подаде на Броуди.

— Вземете. Нека се отървем от клетката и да се връщаме.

Привързаха катера към кея. Броуди стъпи на брега и се отправи към колата си. На изхода на пристанището имаше телефонна кабина и той се спря до нея, като си спомни, че бе решил да позвъни на Дейзи Уикър. Ала в същия миг потисна това желание у себе си и продължи към колата. „Защо? — помисли си той. — Дори да е имало нещо, то вече е свършено.“

Но по пътя към Амити не му даваше мира мисълта как ли е реагирала Елън на известието за смъртта на Хупър, което трябва да е получила чрез бреговата охрана. Куинт се бе свързал с бреговата охрана, преди да вдигнат котва, и Броуди помоли дежурния офицер да предаде на Елън, че с него всичко е наред.

Когато пристигна у дома си, Елън отдавна бе престанала да плаче. Беше плакала механично, със зли и мъчителни сълзи не толкова за самия Хупър, колкото поради безнадеждността, която й навя тази нова жертва на проклетата твар. Разорението на Лари Вон я бе огорчило много повече. Той й беше скъп и близък приятел. А Хупър — просто случаен любовник. Тя не се бе привързала към него. Просто го беше използвала и макар да бе благодарна на Хупър за приятно прекараното време, не мислеше, че му е задължена с нещо. Съжаляваше, че е мъртъв. Но по същия начин би се чувствала, ако научеше, че е загинал брат му Дейвид. За нея и двамата бяха част от миналото й.

Елън чу как колата на Броуди спря и отвори вратата към двора. Боже мой, колко се е измъчил Мартин, помисли си тя, докато го наблюдаваше да идва към къщата. Очите му бяха зачервени и хлътнали, раменете му — отпуснати.

Елън целуна мъжа си на прага.

— Мисля, че трябва да си пийнеш — каза тя.

— Да, няма да е зле.

Той влезе в дневната и тежко се отпусна на креслото.

— Какво да ти налея?

— Все едно. Само да е повече и по-силно.

Тя отиде в кухнята, напълни една чаша, като смеси равни количества водка и портокалов сок, и я занесе на мъжа си. После приседна на страничната облегалка на креслото и погали Мартин по главата.