Питър Бенчли - Челюсти

Откакто акулата-убиец се появи във водите на Амити, един човек нито за миг не забравяше служебния си дълг в стремежа си да защити своите съграждани. Това е началникът на градската полиция Мартин Броуди.

Още щом стана известно за първата жертва на акулата, Броуди искаше да даде гласност на случилото се и да закрие плажовете. Но му възрази хор от не толкова благоразумни гласове, включително гласа на главния редактор на този вестник. „Не се страхувай, всичко ще бъде наред“ — уверяваха старейшините на града началника на полицията. Но ние се излъгахме.

Някои хора в Амити не побързаха да си извлекат поука от станалото. След второто нападение на акулата Броуди отново поиска да закрие плажовете, но по този начин се подложи на оскърбления и заплахи. Най-гласовитите критици бяха хора, които се ръководеха не от обществените интереси, а от личната изгода. Но Броуди продължи да настоява на своето и отново се оказа прав.

Сега той рискува живота си, като участва в експедицията, в която намери смъртта си Мат Хупър. Всички ние трябва да се молим за благополучното му завръщане и да му изразим своята благодарност за изключителното му мъжество и безразсъдна честност.

— Благодаря ти, Хари — промълви гласно Броуди.

Около полунощ задуха силен североизточен вятър — той свистеше във вратите и прозорците, носеше проливен дъжд и навяваше капките му в спалнята. Броуди стана от леглото и затвори прозореца. Опита се да заспи отново, но във възбудения му мозък се трупаха неспокойни мисли. Той пак стана, наметна халата си, слезе в гостната и включи телевизора. Захвана се да върти каналите, докато не намери някакъв филм — „Уикенд в хотел «Уолдорф»“, с участието на Фред Астер и Джинджър Роджърс. После седна в креслото и тутакси заклюма.

Събуди се в пет часа сутринта от бръмченето на телевизора. Изключи го и се заслуша в свистенето на вятъра. Той бе отслабнал и сега като че ли духаше от противоположната страна, но навън все валеше и валеше. Броуди се поколеба дали да не предложи на Куинт да отмени излизането в океана, но реши, че е безсмислено да се отказват: трябваше да излязат, дори ако се надига буря. Тогава се качи в спалнята и тихо се облече. Преди да излезе от стаята, погледна Елън — тя се мръщеше в съня си.

— Знаеш ли, аз наистина много те обичам — прошепна той и целуна жена си по челото. Понечи да слезе по стълбите, но внезапно му се прииска да влезе в детската стая. Отвори вратата и погледна вътре. Момчетата спяха.

Когато Броуди пристигна на пристанището, стопанинът на риболовния катер вече го чакаше; високият като върлина невъзмутим Куинт в лъскав жълт дъждобран се открояваше на фона на тъмното небе. Той точеше края на харпуна на карборундов камък.

— Щях да ви позвъня — каза Броуди, като обличаше мушамата си. — Какво ли означава това време?

— Нищо — отвърна Куинт. — Скоро ще се проясни. Но дори и да не се проясни, на нас ни е все едно. Акулата ще си е на мястото.

Броуди погледна стремглаво бягащите облаци.

— Доста е мрачно.

— Нормално е — каза Куинт и скочи на борда на катера.

— Сами ли тръгваме?

— Да. Да не би да чакате още някого?

— Не, но си помислих, че не бихте се отказали от още един чифт ръце.

— Познавате тази риба по-добре от който и да е друг и не виждам смисъл от помощник. Тази работа засяга само нас двамата.

Броуди прекрачи от кея на щурца и вече се канеше да скочи на палубата, когато забеляза в ъгъла купчина брезентово платно, под което очевидно имаше нещо.

— Какво е това? — попита полицаят, като посочи с пръст.

— Овца. — Куинт включи стартера. Моторът кихна, запали и ритмично заработи.

— За какво ви е? — Броуди слезе на палубата. — Ще правите жертвоприношение?

Куинт кратко и мрачно се изсмя.

— Добра идея — каза той. — Не, това е примамка. Ще дадем на акулата да закуси малко преди смъртта си. Откачете въжето на кърмата.

Куинт мина напред и освободи страничното въже и въжето на носа.

Когато Броуди се залови за кърмовото въже, дочу шум от автомобил. Видяха двата запалени фара на летяща по шосето кола; колата се насочи към кея и спря с рязко скърцане на спирачките. От нея изскочи някакъв мъж и се втурна към „Орка“. Беше репортерът на „Таймс“ Бил Уитман.

— За малко да ви изтърва — издума задъхан той.

— Какво искате? — попита Броуди.

— Да дойда с вас. Или по-точно, получих задача.

— Ама че глупост! — възкликна Куинт. — Не ви познавам, но никого няма да взема. Броуди, откачихте ли най-после въжето?