Питър Бенчли - Челюсти

— Мисля, че преди малко се срещнахме с вашата приятелка — рече той.

— Какво? — възкликна Броуди.

Хупър скочи от планшира и възбудено издума:

— Сигурно се шегувате. Това е великолепно.

— Само предположение — отвърна Куинт. — Макар че аз бих се обзаложил на него. Кордата е прерязана съвсем чисто. С едно захапване. Очевидно акулата дори не я е усетила. Просто е налапала стръвта и е затворила пастта си. Това е всичко.

— Е, какво ще правим сега? — попита Броуди.

— Ще почакаме да видим дали няма да налапа друга стръв и да се появи на повърхността.

— А ако използваме делфинчето?

— Ще го използваме едва когато бъда сигурен, че това е вашата любимка — заяви Куинт. — Само ако я видя и реша, че е достатъчно голяма и си струва да я нахраним с делфинчето. Рибите унищожават всичко подред и аз не бих искал да хабя напразно тази ценна стръв за някакво си нищожество.

Те зачакаха. Повърхността на водата оставаше спокойна. Само плясъкът на стръвта, падаща от черпака на Хупър във водата, нарушаваше тишината наоколо. Но ето че нещо задърпа кордата, пусната от левия борд.

— Не изваждайте спининга от гнездото — каза Куинт. — Няма смисъл — може отново да пререже кордата.

Броуди усети как кръвта му пламва. Обхвана го нервна възбуда и страх при мисълта, че някъде наблизо се намира същество с толкова огромна сила, та е трудно да си я представиш. Хупър стоеше до планшира на левия борд, без да откъсва поглед от движещата се корда.

Внезапно металната нишка замря и увисна.

— Дявол да го вземе! — изруга Куинт. — Отново я отхапа. — Той извади спининга от гнездото и започна да навива кордата. Отгризаната корда се показа зад борда. Както и преди на нея нямаше никаква стръв. — Да опитаме още веднъж — рече Куинт, — но сега ще прикрепя въдицата по-здраво.

Той пъхна ръка в камерата за лед, извади още една риба за стръв, после сне найлоновата връв, с която привързваше въдицата към металната корда. Измъкна от сандъка в кубрика верига, дълга метър и петдесет и около един сантиметър дебела.

— Прилича на верижка за куче забеляза Броуди.

— Това наистина беше верижка за куче — съгласи се Куинт.

Той завърза с единия край на верижката ухото на въдицата, на която имаше закачена стръв, а другия прикрепи към металната корда.

— Може би ще отхапе и верижката?

— Мисля, че е възможно. Вероятно ще й отнеме повече време, но все едно — поиска ли, ще успее. Ще ми се малко да я подразня и да я подмамя да се вдигне на повърхността.

— А какво ще стане, ако нищо не се получи?

— Още не знам. Бих могъл, разбира се, да използвам десетсантиметровата въдица за акули и здрава верига, да нанижа няколко парчета стръв и да спусна примамката зад борда. Но ако акулата глътне въдицата, не ще успея да се справя с нея. Тя е способна да изтръгне всеки кнехт и затова няма да рискувам, докато не я видя. — Куинт хвърли въдицата със стръв зад борда и отпусна няколко метра от кордата. — Ела ми тук, мръсницо! Покажи се да те видим.

Тримата мъже наблюдаваха кордата по левия борд. Хупър се наведе, гребна пълен черпак примамка и я изхвърли сред мазната пелена около катера. Нещо привлече вниманието му и го накара да се обърне наляво. Той видя такова нещо, че от устата му се изтръгна хриплив вик — нечленоразделен, но достатъчно изразителен, и останалите двама се обърнаха към него.

— Боже мой! — възкликна Броуди.

На не повече от три метра от кърмата, по-близо до десния борд, стърчеше плоската и конусовидна глава на акулата. Чудовището се издигаше на около половин метър над повърхността на водата. Отгоре главата й беше тъмносива и върху нея се открояваха две черни очи. Близо до пастта й, където сивият цвят преминаваше в кремавобял, бяха разположени ноздрите й — дълбоки прорези в бронята на кожата й. Пастта й беше полуотворена и в черната пропаст се мяркаха огромни триъгълни зъби. Акулата и хората се гледаха около десет секунди. После Куинт изрева:

— Харпуна!

Като се подчини на собствения си глас, той се хвърли напред и неумело подхвана харпуна. Броуди грабна пушката. В този миг акулата безшумно се потопи във водата. Блесна дългата сърповидна опашка. Броуди стреля и не улучи. Акулата изчезна.

— Отиде си — каза Броуди.

— Фантастично! — промълви Хупър. — Това се казва акула! Дори не съм мечтал за такава. Изумително! Само главата й трябва да е широка повече от метър.

— Възможно е — съгласи се Куинт и се отправи към кърмата. Постави там двата харпуна, две бурета и две верижки. — За всеки случай — обясни той, — ако акулата се върне обратно.