Питър Бенчли - Челюсти

— Не съвсем.

— Защо?

— Ако течението е бързо, в края на деня мазната пелена от стръвта ще се разнесе на десет мили и дори повече.

— А не е ли по-добре да останем тук цялата нощ?

— За какво? — попита Куинт.

— Пелената може да се разпростре още по-надалече. Ако се разпростира върху десет мили за един ден, за едно денонощие ще покрие двайсет.

— Няма да е много добре, ако пелената покрие твърде голяма повърхност.

— Защо?

Ще обърка акулата. Ако се помотаем тук един месец, пелената ще покрие целия океан. Не виждам смисъл — Куинт се усмихна. Вероятно той си бе представил океана, покрит с плътна пелена.

Броуди млъкна и се зачете в книгата си.

Към обед Куинт бе станал по-разговорчив. Кордите на въдиците плаваха в мазното петно вече повече от четири часа. Още щом легнаха в дрейф, Хупър се зае с черпака и сега седеше на кърмата и методично загребваше в кофата и изсипваше стръвта зад борда. Около десет часа някаква риба налапа връвта от десния борд и предизвика кратко оживление сред екипажа. Това бе трикилограмов паламуд, който трудно можеше да захапе голямата като кука въдица. В десет и половина малка синя акула клъвна от левия борд. Броуди я издърпа до катера с макарата, Куинт я изтегли с харпуна на борда, разпори корема й и я хвърли обратно във водата. Акулата вяло излапа няколко парченца от собствената си плът и потъна. Нито един хищник не пристигна за пиршеството. Малко след единайсет Куинт забеляза сърповидната тръбна перка на риба-меч. Те мълчаливо чакаха, като се надяваха, че рибата ще клъвне, но тя се отнесе с пренебрежение към стръвта и безцелно закръжи на шейсет метра от кърмата. Куинт опъна връвта, дръпна я така, че стръвта да започне да подскача и да заприлича на жива риба, но всичко беше напразно. Тогава Куинт реши да я убие с харпун. Той включи двигателя, нареди на Броуди и на Хупър да обират кордата и подкара катера в широка окръжност. Единият харпун вече бе закрепен към изстрелващото устройство, а на носа стоеше приготвено бурето с навито около него въже. Куинт обясняваше плана си: Хупър ще кара катера, той, Куинт, ще се настани на носа и ще държи харпуна готов. Когато се приближат до рибата, Куинт ще показва с харпуна посоката, към която катерът трябва да се придържа. Хупър трябва да кара в кръг, докато харпунът не се насочи право напред. Все едно да държиш курс по стрелката на компаса. Ако им провърви, те незабелязано ще се приближат до рибата и Куинт ще метне харпуна на три метра почти отвесно. Броуди ще трябва да стои до бурето и да следи въженцето да не се оплете, когато рибата се гмурне надълбоко.

Всичко протичаше както трябва, ловът приближаваше края си. Като се движеше бавно, с приглушен, едва бръмчащ двигател, катерът се приближаваше към рибата, която си почиваше на повърхността на водата. Той прекрасно се подчиняваше на руля и Хупър следваше съвсем точно определяната от Куинт посока. Внезапно, незнайно как, рибата усети опасност. И когато Куинт замахна, за да метне харпуна, тя се гмурна напред, плесна с опашка и стремително се стрелна надолу. Куинт метна оръжието си, но то отлетя на метър и половина встрани.

Катерът отново се намираше в края на пелената.

— Вчера ме попитахте често ли имам празни дни — обърна се стопанинът на катера към Броуди. — Рядко се случват два такива неуспешни дни подред. Досега наоколо трябваше да се появят няколко сини акули.

— А защо не идват, времето ли е виновно?

— Може би. Хората се чувстват ужасно. Вероятно и рибите.

Те се наобядваха — сандвичи с бира, и когато свършиха, Куинт провери дали пушката му е заредена. После се скри в рубката и се върна с някакво устройство, което Броуди не бе виждал преди.

— Хвърлихте ли празната кутия от бира? — попита той.

— Не — рече Броуди. — За какво ви е?

— Сега ще видите.

Приспособлението приличаше на ръчна граната — метален цилиндър с дръжка в единия край. Куинт напъха празната бирена кутия в цилиндъра, заобръща го, докато не се чу щракане, и измъкна от джоба си халосен 22-калибров патрон. Постави патрона в тясното отверстие в основата на цилиндъра и когато започна да върти ръчката, се чу още едно прещракване. Той подаде приспособлението на Броуди.

— Виждате ли ударника? — попита Куинт, като показа края на ръчката. — Насочете приспособлението нагоре към небето и когато ви дам знак, натиснете ударника.

Куинт взе пушката, свали предпазителя, вдигна я на рамото си и викна на Броуди:

— Хайде!

Броуди натисна лостчето. Раздаде се силен изстрел, чийто откат Броуди усети върху рамото си, и кутията от бира излетя право в небето. Тя се преобръщаше във въздуха и блестеше на ярките слънчеви лъчи като фойерверк. На върха на траекторията си тя замря за миг и тогава Куинт стреля. Той се целеше малко под кутията, за да я простреля, когато тя започне да пада, и проби дъното й. Разнесе се силен звук — „дзън“! — и кутията, лъкатушеща като нефиксирано колело на каруца, цопна във водата. Тя не потъна, а заплува, наклонена на една страна и клатушкаща се по повърхността на океана.