Питър Бенчли - Челюсти

— Ясно — отвърна Хупър. — Ще продължавате да ловите делфини, докато ги има, а когато изчезнат, ще плюете на това и ще си намерите друга работа. Глупаво!

— Внимавай на завоите, малкият! — заплашително проговори Куинт. Гласът му беше глух, неизразителен, той гледаше Хупър право в очите.

— Какво?

— Не те съветвам да ме наричаш глупак.

Хупър не искаше да обиди Куинт и се учуди, когато стопанинът на катера прие думите му като оскърбление.

— Напразно се сърдите. Аз просто исках…

Броуди, който се намираше между Хупър и Куинт, реши да постави край на спора.

— Спрете, Хупър! — рече той. — Не сме дошли тук, за да обсъждаме проблемите за опазване богатствата на океана.

— Какво разбирате от екология, Броуди? — разгневи се Хупър. — Обзалагам се, че тази наука за вас означава само едно — за околната среда е вредно да се изгарят окапалите листа в задния двор.

— Я слушайте! Запазете евтината си богаташка демагогия за другиго.

— Значи така? Богаташка демагогия. Чуждото богатство ви кара да примирате от завист, нали?

— Чуйте ме, дявол да ви вземе! Намираме се тук, за да отървем хората от акулата-убиец, и ако един делфин може да спаси бог знае колко хора, намирам жертвата за напълно оправдана.

Хупър се усмихна накриво.

— Излиза, че сега сте специалист по спасяване на хора, така ли? — обърна се той към Броуди. — Хайде да видим. Колко хора можеха да останат живи, ако бяхте закрили плажовете още щом…

Броуди скочи и без да мисли за онова, което прави, тръгна към Хупър.

— Млъкнете — викна полицаят.

По навик се присегна към бедрото си, но се спря, усетил, че кобурът го няма. Броуди изведнъж се изплаши, като осъзна, че бе готов да стреля в Хупър. Противниците застинаха на местата си и се вторачиха един в друг.

Краткият рязък смях на Куинт разреди напрежението в обстановката.

— Ама че магарета — каза той. — Още щом се качихте на борда тази сутрин, веднага си помислих, че без кавга няма да минем.

На другия ден пак светеше ярко слънце. Отблъснаха от кея в шест сутринта. Подухваше лек югозападен вятър, обещаващ прохлада. Заливът на Монток беше набразден от вълни. Но към десет часа бризът утихна и катерът застина на огледалната повърхност на океана като картонена кутия в локва. На небето не се виждаше ни едно облаче, но слънцето бе обгърнато в гъста мъгла. Докато пътуваше към пристанището, Броуди чу по радиото, че замърсяването на въздуха около Ню Йорк е достигнало критичната си точка — нещо се изменило в химическия състав на атмосферата. Стотици хора се разболели, а хронично болните и старците умирали един след друг.

Този ден Броуди беше с по-подходящо облекло. Носеше бяла риза с къси ръкави и висока якичка, леки памучни панталони, бели чорапи и гуменки. За да убие времето, той бе взел от Хендрикс една книга — „Смъртоносната девица“. Не му се щеше от скука да се хваща на празни приказки и освен това се страхуваше да не се скарат отново с Хупър. Сцената от предишния ден го бе притеснила, а вероятно ихтиологът също изпитваше неловкост. Днес те почти не разговаряха помежду си и всеки предпочиташе да се обръща към Куинт. Броуди не можеше да се преструва и да се държи с Хупър така, като че ли нищо не се е случило.

Полицаят забеляза, че сутрин Куинт бе мълчалив, сдържан и необщителен. Трябваше да му дърпаш думите от устата с клещи. Но към края на деня стопанинът на катера ставаше словоохотлив. Сутринта, когато излязоха в океана, Броуди попита Куинт откъде знае къде точно да причака акулата.

— Не знам — отвърна стопанинът.

— Не знаете ли?

Куинт няколко пъти отрицателно поклати глава.

— Но как избирате мястото?

— Наслуки.

— На какви условия трябва да отговаря?

— На никакви.

— По течението ли ще плаваме?

— Ами да.

— А вземате ли под внимание дълбочината?

— Отчасти.

— Как тъй?

За миг Броуди си помисли, че Куинт няма да му отговори. Стопанинът на катера гледаше право пред себе си, очите му бяха вперени в хоризонта. После той продума, сякаш му струваше огромно усилие:

— Такива големи риби едва ли биха плували из плиткото. Но човек никога не знае.

Броуди разбираше, че трябва да прекъсне разговора и да остави Куинт на мира, но му стана любопитно и той зададе още един въпрос:

— Ако намерим акулата, или пък тя ни намери, ще ни провърви, нали така?

— Ами да.

— А да намериш тази риба е толкова трудно, колкото да откриеш игла в копа сено.