Питър Бенчли - Челюсти

Куинт и Хупър кимнаха с глава. Тогава Броуди се спусна долу и донесе от хладилника три бири. Като излизаше от кабината, Броуди забеляза две извехтели, избелели и напукани от времето снимки, прикрепени с кабарчета върху преградата. На едната се виждаше Куинт до пояс в камара огромна, странна на вид риба. На другата се мъдреше мъртва акула, просната на брега. Броуди не можеше да определи размерите й, защото наоколо не се виждаше нищо, с което би могъл да ги сравни.

Броуди се качи горе, раздаде бирите и седна на стола.

— Видях снимките долу — каза той на Куинт. — Каква е тази риба, сред която сте се фотографирали?

— Тарпон отвърна Куинт. Не много отдавна ловях риба във Флорида. Никога преди не бях виждал нещо подобно. Тогава трябва да сме хванали трийсет-четирийсет тарпона, при това големи и само за четири нощи.

— И сте я измъкнали на брега? — попита Хупър. — Защо не я изхвърлихте обратно в океана?

— Клиентите пожелаха да запазят улова. Вероятно за да го фотографират. Във всеки случай от тарпоните се получи добра стръв, като ги нарязах на парчета.

— Ако съдя по думите ви, тази риба е по-полезна мъртва, отколкото жива.

— Разбира се. Като почти всички риби и като много животни. Никога не съм опитвал живо говедо — разсмя се Куинт.

— А какво е онова на другата снимка? — попита Броуди. — Обикновена акула?

— Е, не съвсем обикновена. Това е голяма бяла акула, дълга четири-пет метра. Тежеше повече от тон и половина.

— Как я хванахте?

— С харпун. Но трябва да ви кажа — Куинт се изкиска, — отначало не можеше да се разбере кой кого гони.

— Какво имате предвид?

— Проклетата твар нападна катера. Внезапно, без всякакво предупреждение. Бяхме на кърмата, заети с работа, и изведнъж — бух! Като че ли върху катера налетя товарен влак. Помощникът ми падна по гръб, а клиентът закрещя с ужасен глас, че потъваме. После тази гад ни блъсна още веднъж. Забих харпуна си в нея и я подгонихме — господи! Трябва да сме я преследвали до средата на Атлантическия океан.

— Възможно ли ви беше да преследвате акулата? — попита Броуди. — Тя не се ли гмурна надълбоко?

— Не можеше. Зад нея се влачеше бурето. Тя го повлече под водата, но за кратко. Скоро се измори и се вдигна към повърхността. Ние просто следвахме бурето. След два часа забихме още два харпуна в тази твар и най-после тя изплува на повърхността съвсем изтощена; прехвърлихме въжето около опашката й и така я влачихме на буксир до брега. Клиентът ни през всичкото време бърбореше глупости, защото беше сигурен, че ще потънем и акулата ще ни излапа. Знаете ли кое беше най-смешното? Когато извлякохме рибата и пристигнахме живи и здрави, този идиот дойде при мен и ми предложи петстотин долара, ако потвърдя, че той е хванал акулата с въдица! Изпратих го по дяволите. Тогава той запя друга песен: поиска да плати за разходката, наполовина — бил съм го лишил от възможността сам да хване акулата. Казах му, че ако го бях оставил да я хване, щях да остана без въдица, без сто и петдесет метра метална корда, без макара и прът и главно — без рибата. Тогава той заговори за шумната реклама, дето съм щял да спечеля от разходката в океана, която той ще заплати. А пък аз му отвърнах: дай парите, а рекламата остави за себе си и се опитай да я намажеш на препечена филийка и да я изхрускате двамата с жена си.

— Чудя се на тази история с въдицата — обади се Броуди.

— Какво имате предвид?

— Обърнах внимание на едно място във вашия разказ. Нали не уловихте акулата с въдица?

— Да не съм луд? Разбира се, че не. А от онова, което вече чух, съдя, че акулата, дето хванах, е кутре в сравнение с тази, за която сме тръгнали.

— Защо тогава сте пуснали спинингите във водата?

— По две причини. Първо — бялата акула спокойно може да налапа малката стръв. Ще прегризе металната корда много бързо, но така ние ще разберем, че е някъде наоколо. Това е сигурен знак. Второ — отде да знае човек кого може да привлече миризмата на стръвта; дори ако акулата не се появи, поне някоя друга риба ще клъвне.

— Например?

— Кой знае? Надявам се да е доходен улов. Веднъж попаднах на риба-меч, а в Монток могат да се получат пет долара за кило от месото й — тъй както властите твърдят, че никой повече не ги лови с цел печалба. Или пък представете си, че най-неочаквано клъвне нещо много интересно, като например акула-мако. Да се хване такава акула е цяло удоволствие. Тъй и тъй плащате четири стотачки, защо пък да не се забавляваме, а?