Питър Бенчли - Челюсти

— Виждали ли сте някога такава риба, Куинт? — попита Хупър. Очите му блестяха от възторг и възбуда.

— Мисля, че не — отвърна Куинт.

— Според вас колко трябва да е дълга от главата до опашката?

— Трудно ми е да преценя — шест метра, а може и повече. Не знам. Няма особена разлика между тези твари, ако са дълги повече от шест метра. Стига да достигнат тази дължина и вече са много опасни. А тази мръсница е опасна, не ще и дума.

— Дай боже, да се върне — рече Хупър.

Броуди потръпна, сякаш го тресеше.

— Странно — промълви той и поклати глава. — Останах с впечатлението, че се хилеше.

— Когато отварят пастта си, те всички изглеждат по този начин — каза Куинт. — Не я смятайте за по-умна, отколкото е. Тя е само една безмозъчна помийна яма.

— Как можете да говорите така? — възмути се Хупър. — Та тя е истинска красавица. Подобни същества ни карат да повярваме в бога. Те ни показват на какво е способна природата, когато замисли да сътвори нещо.

— Щуротии — рече Куинт и се заизкачва по стълбичката към мостика.

— Искате да хвърлите делфинчето ли? — попита Броуди.

— Няма нужда. Веднъж вече я примамихме на повърхността. Ще дойде пак.

Куинт не бе успял да завърши изречението, когато някакъв неясен шум накара Хупър да се обърне. До ушите му достигаше свистене като че ли от вода.

— Гледайте! — възкликна Куинт. Акулата се бе насочила право към катера. На десетина метра от борда на повече от тридесет сантиметра височина се мяркаше триъгълната гръбна перка; тя режеше вълните, като оставяше зад себе си разпенена диря. Зад нея се издигаше огромна опашка, която мощно удряше водата.

— Тя атакува катера! — завика Броуди. Той неволно се прилепи към облегалката на стола, като че ли търсеше спасение.

Куинт бежешком напусна мостика, като ругаеше гръмогласно.

— И то без да ни предупреди — каза той. — Подайте ми харпуна.

Акулата се беше изравнила с тях. Тя повдигна плоската си глава, тъпо погледна Хупър с черното си око и мина под катера. Куинт вдигна харпуна и се обърна към левия борд. Прътът се удари в стола, стрелата се откачи и падна на палубата.

— Мръсница! — изрева Куинт. — Там ли е още? — Той се наведе, взе стрелата и отново я закрепи на пръта.

— От вашата страна, от вашата! — викаше Хупър. — Тук я няма вече.

Куинт обърна глава и видя сиво-кафявия силует на акулата тя се отдалечаваше от катера, като потъваше все по-дълбоко във водата. Куинт захвърли харпуна, с ярост грабна пушката и изпразни пълнителя й във водата след нея.

— Мръсница! — изруга той. — Другия път да ме предупредиш! — После остави пушката и започна да се смее. — Мисля, че трябва да й благодарим — забеляза той. — Поне не нападна катера. — Той погледна Броуди. — Изплаши ли ви?

— Повече, отколкото трябва — отвърна Броуди. Той тръсна глава, като че ли искаше да събере мислите си.

— Все още не мога да повярвам на очите си.

Представи си как торпедообразното тяло се носи напред в тъмнината и разкъсва на части Кристин Уоткинс; как момченцето безгрижно плава върху дюшека и внезапно някакво чудовище го напада; Броуди знаеше, че подобни кошмари ще го преследват през всичкото време — ще му се явяват сънища, пълни с насилие и кръв, ще вижда нещастната жена, която го обвинява за смъртта на сина си.

— Не ми казвайте, че това е просто риба — промълви Броуди. — Повече прилича на чудовище от филм на ужасите.

— И все пак това е само риба — каза Хупър. Той все още не можеше да се успокои. — И то каква риба! Цял мегалодон.

— Какво? — не разбра Броуди.

— Разбира се, малко преувеличих — отвърна Хупър, но размерите й са такива, че с право може да се нарече мегалодон, нали? Какво ще кажете, Куинт?

— Ще кажа, че ви е хванало слънцето — отвърна стопанинът на риболовния катер.

— Не, наистина, до какви размери могат да достигнат тези риби, как мислите?

— Не съм всезнайко. Мисля, че е дълга шест метра и тогава бих могъл да твърдя, че подобни твари достигат шест метра. Ако утре видя акула с дължина седем метра, ще твърдя, че достигат дължина седем метра. Глупаво е да се правят предположения.

— И все пак, колко може да е голяма най-грамадната от тях? — попита Броуди и тутакси съжали за въпроса си. Стори му се, че по този начин признава авторитета на ихтиолога.

Но Хупър бе твърде увлечен, развълнуван и щастлив, за да се възползува от превъзходството си.

— Там е работата, че никой не знае — отвърна той. — В Австралия една акула се оплете в някаква верига и потъна. Беше дълга над десет метра, поне така съобщиха във вестниците.