Питър Бенчли - Челюсти

— Почти два пъти по-дълга от нашата — отбеляза Броуди. Съзнанието му отказваше да възприеме дори онова, което сам бе видял — та той съвсем не можеше да си представи гигантските размери на рибата, за която говореше ихтиологът.

Хупър кимна с глава в знак на съгласие.

— Обикновено хората смятат, че акулите не достигат повече от девет метра дължина, но тази цифра не е точна. Ето и Куинт сам каза: ако видя утре седемметрово чудовище, ще помисля, че това е най-дългата акула. Но представете си нещо поразително — че някъде в океанските дълбини обитават великани, дълги трийсет метра. Това е напълно възможно.

— Дрън-дрън — каза Куинт.

— Не твърдя, че е така — продължаваше Хупър. — Само казвам, че съществува вероятност.

— Все едно, това са глупости.

— Може би. А може би не. Обърнете внимание на латинското наименование на този вид акули — Charcharodon carcharias. Най-близкият им предшественик се е наричал Charcharodon megalodon. Живял е преди 30–40 хиляди години. Открити са зъби от мегалодон. Дълги са петнайсет сантиметра. От това следва, че изкопаемата акула е достигала дължина от двайсет и четири до трийсет метра. Имала е точно такива зъби, каквито откриваме у голямата бяла акула, живееща в наши дни. Да предположим, че и двете акули принадлежат към един и същи вид. С какви доказателства разполагаме, че мегалодоните наистина са измрели? И защо? Храната им е достатъчна. Щом като китовете не гладуват, значи че и тези риби спокойно могат да се прехранват. Никога не ни се е случвало да видим бели акули, дълги трийсет метра, но от това съвсем не следва, че не съществуват. Гигантските акули нямат никаква причина да се издигат на повърхността. Те спокойно могат да си намират храна в океанските дълбини. Мъртвите акули не се изхвърлят на брега — липсват им плавателни мехури. Опитайте се да си представите как би изглеждала една трийсетметрова бяла акула. Знаете ли на какво е способна и каква сила притежава?

— Става ми страшно, като си помисля — промълви Броуди.

— Трябва да има размери на параход, а пастта й сигурно е натъпкана със зъби, които приличат на касапски брадвички.

— Искате да кажете, че нашата акула е само бебе? — Броуди се почувства слаб и беззащитен. Такава риба би могла да глътне катера.

— Не, това е възрастна акула — каза Хупър. — Сигурен съм. Акулите са като хората. Един израства до метър и петдесет, друг — до два и четирийсет. Господи, какво ли не бих дал да видя някой голям мегалодон.

— Вие сте просто луд — заяви Броуди.

— Не, представете си само. Все едно да откриеш снежен човек.

— Ей, Хупър — викна Куинт, — може би ще спреш да дрънкаш небивалици и ще започнеш да хвърляш примамката зад борда? Все пак нямам нищо против да хвана нещичко.

— Разбира се — съгласи се Хупър. Той се върна на мястото си на кърмата и се зае да изсипва стръв зад борда.

— Мислите ли, че ще се върне? — попита Броуди.

— Не знам — отвърна Куинт. — Никога не можеш да предвидиш какво ще направят тези твари. — Той извади от джоба си бележник и молив. Изпъна лявата си ръка по посока на брега. Зажумя с дясното си око и проследи по въображаемата линия там, където сочеше показалецът му, после надраска нещо в бележника си. След миг измести ръката си малко по-наляво, отново погледна и пак записа нещо.

— Определям местонахождението на катера — каза Куинт, като изпревари въпроса на полицая. — Искам да разбера къде се намираме, за да дойдем утре на същото място, ако акулата днес не се появи повече.

Броуди погледна към брега. Макар че засенчи очи с длан и примижа, зърна само мержелеещите се сиви очертания на сушата.

— Как се ориентирате?

— По фара на носа и по градската водоснабдителна кула. Те се падат под разни ъгли в зависимост от това къде се намираш.

— Нима ги виждате? — Броуди се напрегна, но не можа да забележи нищо освен едно малко възвишение.

— Разбира се, че виждам. И вие бихте видели, ако бяхте прекарали трийсет години в морето.

— Наистина ли мислите, че акулата ще остане тук? — попита Хупър, като се усмихна.

— Не знам — отвърна Куинт. — Но нали я открихме именно тук.

— Ясно е, че не се е отдалечавала от Амити — додаде Броуди.

— Разбира се. Защото се изхитри да си намира храна по тези места — каза Хупър. В гласа му нямаше нито ирония, нито присмех. Но неговата забележка болезнено прободе сърцето на Броуди.

Те почакаха още три часа, но акулата не се върна. Течението отслабна и все по-бавно разнасяше мазния слой на повърхността.