Питър Бенчли - Челюсти

— Разбира се, че ми провървя. Момчето можеше да загине.

— Това акулата-убиец ли е?

— Не знам — отвърна Броуди. — Мисля, че е тя.

— И какво възнамерявате да правите сега?

— Плажовете вече са закрити. Засега нищо повече не може да се направи.

— Очевидно би трябвало да обявите, че влизането във водата тук е опасно?

— Да, вие сте съвършено прав.

— Какво ще означава това за Амити?

— Неприятности, мистър Мидълтън. Огромни неприятности.

— В светлината на последното произшествие, мистър Броуди, как оценявате решението си да откриете плажовете за днес?

— Как го оценявам ли? Що за идиотски въпрос? Аз съм ядосан, разстроен, не знам къде да се дяна. Радвам се, че никой не пострада. Това достатъчно ли е?

— Отлично, шефе — усмихна се Мидълтън. — Благодаря ви, мистър Броуди. — Мидълтън помълча, после добави:

— Добре, Уолтър, достатъчно. Да отиваме да монтираме репортажа.

— Какво ще покажем накрая? — попита операторът. — Останаха още десетина метра.

— Добре — каза Мидълтън. — Почакай, ще се опитам да измисля нещо умно.

Броуди взе хавлията си и плажната си чанта и закрачи към колата си. Когато се добра до шосето, видя туристите от Куинсбъро застанали до караваната си.

— Това същата акула ли беше? — попита главата на семейството.

— Кой я знае — отвърна Броуди. — Има ли някакво значение?

— Според мен нищо особено, само една перка. Момчетата ми са разочаровани.

— Слушайте, глупако. Младежът едва не загина. Може би съжалявате, че не видяхте как акулата го разкъсва?

— Не ме баламосвайте — озъби се мъжът. — Тази твар дори не се приближи до него. Обзалагам се, че всичко е било нагласено заради онези от телевизията.

— Я се махай оттук с цялата си пасмина, мистър! Омитайте се незабавно!

Броуди почака, докато семейството от Куинсбъро се натовари на фургона. Като се отдалечаваше от колата, той чу как мистър Краслоу каза на жена си:

— Така си и мислех — всички тук са сополанковци. Дори ченгетата.

В шест часа вечерта Броуди седеше в кабинета си с Хупър и Медоус. Вече се бе обадил на Лари Вон. Вон беше пиян и през сълзи плещеше нещо за погубения си живот. Телефонът на Броуди зазвъня и той вдигна слушалката.

— Някакъв млад човек на име Бил Уитман иска да ви види, шефе — каза Биксби. — Твърди, че е от „Ню Йорк Таймс“.

— О, за… Добре, дявол да го вземе. Пусни го.

Вратата се отвори и на прага се появи Уитман.

— Попречих ли ви? — попита той.

— Ни най-малко — отвърна Броуди. — Влезте. Познавате ли Хари Медоус? А това е Мат Хупър от Удс Хоул.

— Хари Медоус? Как да не го познавам! — възкликна Уитман. — Заради него шефът ми три сол на главата по целия път от началото на Четирийсет и трета улица до края.

— За какво? — полюбопитствува Броуди.

— Случайно мистър Медоус бе забравил да ми разкаже за гибелта на Кристин Уоткинс. Но не бе забравил да го съобщи на собствените си читатели.

— Беше ми излетяло от главата — отвърна Медоус.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди.

— Бих искал да знам — рече Уитман — уверени ли сте, че всички са пострадали от една и съща акула?

Броуди въпросително погледна Хупър.

— Трудно е да се каже със сигурност — отвърна ихтиологът. — Не съм виждал акулата, която разкъса тримата, и не можах да разгледам както трябва тази, която се появи днес. Забелязах само сребристосив отблясък във водата. Знам какво беше, но нямам с какво да го сравня. Само мога да гадая, че е била същата акула. За мен е напълно невероятно по южното крайбрежие на Лонг Айлънд едновременно да сноват две акули-убийци.

— Какво възнамерявате да правите, шефе? — попита кореспондентът. — Не говоря за плажовете, които навярно са вече закрити.

— Не знам. А какво бихме могли да предприемем? Господи, по-добре да се бе появил ураган. Или дори земетресение. Поне бързо свършват. Може да се поогледаш, да оцениш щетите и да се захванеш за работа. А тук нищо не можеш да разбереш. Като че ли някой луд скита на свобода и убива хора, когато му хрумне. Известно е кой е той, но никой не може да го хване, нито да го спре. И което е още по-лошо — никой не знае коя ще бъде следващата му жертва.

— Помниш ли какво разправяше Мини Елдридж — подхвърли Медоус.

— Да — отвърна Броуди. — Започвам да мисля, че в думите й има частица истина.

— Коя е тя? — попита Уитман.

— Една жена. Малко е смахната.

Последва минута мълчание. Тягостно мълчание, като че ли всичко, което можеше да се каже, бе вече изречено.