Питър Бенчли - Челюсти

Броуди бе вече толкова свикнал с далечния едва доловим шум на „Флика“, че почти не му правеше впечатление. За него той бе станал привичен като плясъка на вълните. Внезапно шумът на мотора се превърна от слабо жужене в силен грохот. Броуди погледна към океана: катерът, който до този миг бавно и плавно се носеше по вълните, рязко и бързо бе започнал да завива. Броуди поднесе микрофона до устата си.

— Забелязахте ли нещо, Хупър? — попита той. Катерът забави ход и спря.

Мидълтън бе чул думите на Броуди.

— Включи звука, Ърв — каза той. — Снимай, Уолтър. — Той се приближи до Броуди. — Какво има, шефе?

— Не знам — отвърна Броуди. — Точно това искам да изясня. — Той отново заговори в микрофона: — Хупър?

— Да — прозвуча гласът на Хупър, — все още не мога да разбера какво е това. Отново се появи същата сянка. Сега не я виждам. Може би очите ми са се уморили.

— Успя ли да запишеш нещо, Ърв? — попита Мидълтън.

Звукооператорът поклати глава.

— Не.

— В морето плува момче — продължаваше Броуди.

— Къде? — попита Хупър.

Мидълтън бутна микрофона в самото лице на Броуди. Броуди избута ръката му настрана, но Мидълтън отново поднесе микрофона право пред устата на шефа на полицията.

— На трийсет-четирийсет метра от брега. Мисля, че ще е най-добре да го повикам да се връща. — Броуди закрепи радиостанцията в хавлията, увита около кръста му, вдигна длани към устата си и извика:

— Ей, момче там във водата! Връщай се!

— Господи! — възкликна звукооператорът. — Избиха ми тъпанчетата.

Момчето не чу, че го извикаха. То продължаваше да се отдалечава от брега.

Младежът, който бе предложил десетте долара, бързо се приближи към Броуди.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо — отвърна Броуди. — Реших, че трябва да се върне на брега.

— А кой сте вие?

Мидълтън стоеше между Броуди и момчето и поднасяше микрофона ту към единия, ту към другия.

— Аз съм началникът на полицията — отговори Броуди. — А сега се измитай оттук. — После се обърна към Мидълтън: — Престанете да ми пъхате под носа този дяволски микрофон, ясно ли е?

— Не се безпокой, Ърв — извика Мидълтън. — Ще го изрежем при монтажа.

— Хупър, момчето не ме чува — каза Броуди в микрофона. — Приближете се до него и му кажете да се връща на брега.

— Тръгвам — каза Хупър. — След минута ще бъда при него.

Акулата се спусна по-надълбоко и безцелно се придвижваше над пясъчното дъно на двеста метра под „Флика“. В продължение на няколко часа тя бе долавяла странен звук, носещ се някъде над нея. На два пъти се бе издигала нагоре, на един-два метра от повърхността — опитваше се да определи какво е това шумно нещо, което се движи над главата й. После отново се спускаше към дъното — не се решаваше нито да нападне, нито да се отдалечи.

Броуди видя как катерът, който до този миг се движеше на запад, рязко изви към брега, като разплиска фонтани от вода наоколо.

— Снимай моторницата, Уолтър — заповяда Мидълтън.

На дъното акулата усети, че шумът се промени. Отначало се чу по-силно, а после започна да отслабва с отдалечаването на катера. Акулата се наклони силно встрани като самолет и плавно потегли зад отдалечаващия се звук.

Момчето се спря, издигна главата си над водата и се обърна назад към брега. Броуди замаха с ръце и завика:

— Излизай!

Младежът му помаха в отговор и заплува обратно. Той се движеше свободно, извиваше глава наляво, за да си поеме въздух, и ритмично работеше с ръце и крака. Броуди пресметна, че плувецът се намира на около шейсет метра от брега и след минута-две ще измине останалото разстояние.

— Какво става? — чу се мъжки глас досами Броуди. Беше туристът от Куинсбъро. Синовете му стояха зад него, бяха възбудени и се усмихваха.

— Нищо — отвърна Броуди. — Не искам момчето да се отдалечава от брега.

— Акулата ли е? — попита бащата.

— Всичко е ясно — каза едно от момчетата му.

— Не е важно — отвърна Броуди. — Хайде, изчезвайте оттук.

— Недей така, шефе — запротестира мъжът, — изминали сме толкова път.

— Изчезвайте! — извика Броуди.

Катерът на Хупър се носеше със скорост около петнайсет възела, за две секунди измина двеста метра и се приближи към момчето. Хупър спря до него, моторът продължаваше да работи на празен ход. Катерът замря на линията, където се разбиваха вълните. Хупър не рискуваше да се приближи повече.

Момчето чу шума от мотора и вдигна глава.

— Какво има? — попита то.

— Нищо — каза Хупър. — Плувай, плувай.