Питър Бенчли - Челюсти

— Надявам се, че днес няма да мотат да я видят.

— Това се казва лош късмет — каза мъжът.

— А ти казваше, че ще видим акулата — захленчи едното момченце.

— Млъкни, Бени! — Мъжът отново се обърна към Броуди. — Може ли да хапнем тук?

Броуди знаеше, че би трябвало да ги изпрати на градския плаж, но паркирането там бе разрешено само за жители на Амити и тези гости трябваше да оставят караваната си на километър-два от брега. Затова Броуди каза:

— Може, заповядайте. Ако някой възрази, ще трябва да си отидете, но днес едва ли ще има много хора тук. Добър апетит. Само че не хвърляйте отпадъци по пясъка — нито найлонов плик, нито загасена клечка кибрит, иначе ще ви глобя.

— Добре — обеща главата на семейството. — Взе ли термоса? — обърна се той към жена си.

— Забравих го в колата — каза тя. — Не мислех, че ще останем тук.

— Дяволска работа! — Мъжът уморено се заспуска надолу по дюната. Жената и двете деца се отдалечиха на двайсет-трийсет метра от Броуди и седнаха на пясъка.

Броуди погледна часовника си: дванайсет и четвърт. Пъхна ръка в плажната си чанта и измъкна портативната радиостанция. После натисна копчето и каза:

— Чуваш ли ме, Ленард?

Почти в същия миг се разнесе резкият, изкривен от микрофона глас на Хендрикс:

— Чувам, шефе. Приемам.

Хендрикс се бе доброволно съгласил да стърчи цялата събота и неделя на градския плаж. „Скоро ще станеш редовен посетител на плажа“ — му бе казал Броуди, когато Хендрикс пожела да дежури. В отговор Хендрикс се бе засмял: „Разбира се, шефе, ако живееш в такъв град като нашия, грехота е да не се погрижиш за тялото си.“

— Как е при теб? — попита Броуди. — Всичко наред ли е?

— Нищо особено. Само че се чудя на нещо. През цялото време при мен идват някакви хора и ми предлагат билети. Приемам.

— Какви билети?

— Входни, за плажа. Казват, че са ги купили в града. Да бяхте видели само тези идиотски билети. Имам у себе си един от тях. На него е написано: „Плаж на акулите. Важи за един човек. Цена: два и петдесет.“ Мисля, че някой мошеник изкарва добри пари от тези никому ненужни билети. Приемам.

— Как реагират, като им върнеш билетите?

— Отначало се разяряват, когато им кажа, че са ги измамили и че плажът е безплатен. После подлудяват повторно, като им съобщя, че не могат да ползуват паркинга без специално разрешение. Приемам.

— Разбра ли кой продава билетите?

— Казаха ми, че са ги купили от някакъв тип. Посрещал пристигащите на Главната улица и им казвал, че на плажа може да се влезе само срещу билет. Приемам.

— Искам да знам кой, дявол да го вземе, търгува с тези билети! Ленард, трябва да го арестуваш. Изтичай до телефонната кабина на паркинга, позвъни в участъка и кажи на когото и да е от нашите, че съм заповядал да отиде на Главната улица и да арестува мошеника. Ако не е тукашен, нека изхвърлят този пършивец от града. В противен случай нека го пъхнат в ареста.

— По обвинение в какво? Приемам.

— Няма значение. Измислете нещо. За мошеничество. Само го отстранете оттам.

— Разбрано, шефе.

— Още нещо?

— Нищо. Дойдоха момчетата от телевизията, но нищо не правят, само разпитват летовниците. Приемам.

— За какво ги разпитват?

— За нищо особено. Обикновени въпроси. Например: не се ли страхувате да се къпете във водата? Какво мислите за акулата? И други глупости. Приемам.

— Отдавна ли са там?

— От ранна утрин. Не знам колко време ще останат. Все едно — никой не се къпе. Приемам.

— Нека си стоят, само да не направят някоя пакост.

— Разбрано. Приемам.

— Добре. Да, Ленард, искам да ти кажа, че не е необходимо всеки път да казваш „Приемам“. Знам кога свършваш да говориш.

— Такъв е редът, шефе. Не бива да има неясноти. Приемам — и край.

Броуди изчака една минута, после отново натисна копчето и каза:

— Хупър, тук е Броуди. Как е при вас? — Отговор не последва. — Тук е Броуди, Хупър. Чувате ли ме?

Той се канеше да повика ихтиолога за трети път, когато чу гласа на Хупър:

— Извинете, бях на кърмата. Струва ми се, че видях нещо.

— Какво видяхте?

— Нищо. Сигурен съм, че тук няма нищо. Просто очите са ме излъгали.

— Но все пак нещо ви се е сторило?

— Откровено казано, трудно ми е да ви го опиша. Навярно някаква сянка. Нищо повече. Слънчевите отблясъци понякога лъжат.

— Повече нищо ли не забелязахте?

— Абсолютно нищо. Цялата сутрин.

— Ще продължаваме да действаме по същия начин. Ще се свържа с вас по-късно.

— Добре. След минута-две ще се отправя към градския плаж.