Питър Бенчли - Челюсти

Броуди отвори стъклената врата и чу Лоуфлър да казва: „… като някой проклет диктатор, ако питате мен. Не знам какво иска.“ Като забеляза Броуди, Лоуфлър се изчерви. В училище той бе слабо момче, но когато пое бизнеса от баща си, не можа да устои пред съблазните на чревоугодничеството — по цял ден пред очите му минаваха разни лакомства и сега бе заприличал на плондер.

Броуди се усмихна.

— За мен ли говориш, Поли?

— Откъде накъде? — отвърна Лоуфлър и се изчерви още повече.

— Просто така си приказвам. Ако ми направиш сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене и прибавиш и горчица, ще ти съобщя нещо наистина приятно.

— Интересно какво ли ще бъде това, приятното. — Лоуфлър започна да приготвя сандвича.

— За празниците имам намерение да открия плажовете.

— Това ме радва.

— Не върви ли?

— Не върви.

— При теб никога не е вървяло.

— Но толкова зле досега не е било. Ако положението не се подобри, в скоро време заради мен ще избухнат расови безредици.

— Не те разбирам.

— През сезона обикновено ми трябват две момчета. Просто съм задължен да ги взема. Но не мога да си позволя да плащам две надници, да не говорим, че сега просто няма работа за двама. Ето защо мога временно да взема само един. Единият кандидат е бял, а другият — черен.

— И кого ще вземеш?

— Черния. Той има по-голяма нужда. Моля се на бога да не би другият да се окаже евреин.

Броуди се върна вкъщи малко след пет часа. Когато зави по улицата, задната врата се отвори и насреща му изтича Елън. Беше обляна в сълзи и силно развълнувана.

— Какво се е случило? — попита Броуди.

— Слава богу, че си дойде. Звъних в службата ти, но ти беше вече излязъл. Ела. Бързо.

— Тя хвана мъжа си за ръка и го повлече покрай вратата към навеса, където стояха кофите за смет.

— Той е там — промълви тя, като сочеше една кофа. — Погледни.

Броуди свали капака на кофата. Върху най-горната торба с боклук лежеше във вид на безформена пихтия котаракът на Шон — едър силен самец, когото наричаха Скокльо. Главата на котарака беше извита и жълтите му очи гледаха назад.

— Дявол да го вземе, какво е станало? — възкликна Броуди. — Някоя кола ли?

— Не, човек. — Елън се разхлипа. — Какво ти, истински негодник. Шон е бил тук, когато се е случило. Някаква кола спряла до бордюра и един мъж излязъл от нея. Хванал котарака и започнал да му извива главата, докато му счупил шията. Шон каза, че е изпращяла ужасно. След това мъжът хвърлил котарака на тревата, седнал в колата и заминал.

— Казал ли е нещо?

— Не знам. Шон е вкъщи. Изпаднал е в истерия и аз го разбирам. Мартин, какво става?

Броуди шумно затръшна капака на кофата за боклук.

— Дяволско изчадие! — изруга той. Гърлото му се сви и той стисна зъби, тъй че мускулите около челюстите му заиграха. — Да влизаме.

След пет минути Броуди излезе с решителна крачка от задната врата на къщата. Изтръгна със сила капака на кофата за боклук и го хвърли настрани. После се наведе и измъкна трупа на котарака. Отнесе го до колата, мушна го през отворения прозорец вътре и седна зад волана. Излезе на пътя и колата с пронизителен вой се понесе напред. След около стотина метра в порив на неудържима ярост включи сирената.

Няколко минути по-късно той стигна до дома на Вон — огромна каменна сграда в стил „Тюдор“ на Спрейн Драйв, недалеч от Скоч Роуд. Излезе от колата и като държеше мъртвия котарак за задната лапа, се изкачи по стъпалата и позвъни. Броуди се надяваше, че няма да види Елинор на прага.

Вратата се отвори. Беше самият Вон.

— Здравей, Мартин — каза той. — Аз…

Броуди вдигна котарака пред лицето на кмета.

— Какво ще кажеш на това, измет такава?

Очите на Вон се разшириха.

— Какво е станало? Не те разбирам.

— Направило го е някое от приятелчетата ти. Пред моя дом, пред очите на сина ми. Убили са котарака ми! Ти ли им заповяда?

— Опомни се, Мартин — Вон изглеждаше искрено потресен. — Никога не бих могъл да постъпя така. Никога.

Броуди отпусна ръката си, в която държеше котарака, и попита:

— Обади ли се на приятелчетата си, след като излязох от кабинета ти?

— Е… да. Но само за да им съобщя, че утре плажовете ще бъдат открити.

— И това ли беше всичко?

— Да. Защо?

— Най-безсрамно ме лъжеш! — Броуди удари Вон с котарака по гърдите и трупът падна на пода. — Знаеш ли какво е заявил онзи негодник, който е извил врата на животното? Знаеш ли какво е изкрещял на осемгодишното ми момче?

— Не, разбира се, че не знам. Откъде да знам?