Питър Бенчли - Челюсти

— Но какво можеш да направиш? Ако упорстваш, Вон ще намери начин да се отърве от теб и сам ще открие плажовете. Тогава ти никому няма да бъдеш полезен. Никому. А подчиниш ли се на кмета и нищо лошо не се случи, поне градът ще се посъвземе. После, след известно време, ще съумеем да пришием нещо на Вон. Не знам какво точно, но все нещо ще направим.

— Дявол го взел — изруга Броуди. — Добре, Хари, ще си помисля. Но в случай, че открия плажовете, ще го направя както аз си знам. Благодаря ти. — Той остави слушалката и се върна в кабинета на кмета.

Вон стоеше с гръб към вратата, с лице към южния прозорец.

— Заседанието свърши — обяви той, когато Броуди пристъпи прага на кабинета.

— Как така свърши? — възрази Кацулис. — Още нищо не сме решили.

— Край, Тони! — каза Вон, като се обърна към него. — Не ми пречи повече. Всичко ще бъде така, както се уговорихме. Остави ме да поговоря с Броуди. Разбрахме ли се? А сега си вървете.

Хупър и четиримата членове на общината напуснаха кабинета. Броуди наблюдаваше Вон, който ги изпращаше. Съзнаваше, че би трябвало да го съжалява, но не можеше да потисне презрението си към него. Вон затвори вратата, прекоси стаята и тежко се отпусна на канапето. Опрял лакти на коленете си, започна да разтрива слепоочията си.

— Ние бяхме приятели, Мартин — промълви той. — Надявам се, че ще си останем такива.

— Какво от онова, което каза Медоус, е истина?

— Няма да ти отговоря. Не мога. Просто един човек някога ми помогна и сега иска да му се отплатя със същото.

— Значи Медоус е прав.

Вон вдигна глава и Броуди видя, че очите му са зачервени и влажни.

— Кълна ти се, Мартин, ако само знаех колко далеч ще отиде всичко това, никога нямаше да го направя.

— Колко му дължиш?

— Отначало взех десет хиляди. На два пъти се опитвах да му ги върна, но Тони и приятелите му не искаха да ги вземат. Все повтаряха, че са ми направили подарък и че не си струва да се безпокоя за такава дреболия. Но и до ден-днешен не са ми върнали разписката. Преди няколко месеца дойдоха при мен и аз им предложих сто хиляди в брой. Те заявиха, че е малко. Не им трябвали пари. Помолиха ме да ги вложа в едно предприятие. Всички ще спечелим, увериха ме те.

— И колко си хвърлил досега?

— Един бог знае. Всичко до цент. Дори повече. Близо един милион долара. — Вон дълбоко въздъхна. — Ще ми помогнеш ли, Мартин?

— Мога само да те свържа с окръжния прокурор. Ако дадеш показания, може да успееш да изпратиш приятелчетата си зад решетките за лихварство.

— Ще ме убият, още щом изляза от прокурора, а Елинор ще остане без прехрана. Не такава помощ чакам от теб, Мартин.

— Знам.

Броуди погледна Вон от горе на долу. Кметът приличаше на подгонен ранен звяр и внезапно пробуди състраданието му. Броуди вече се съмняваше дали постъпва правилно, като упорства в нежеланието си да открие плажовете. Какво го ръководи всъщност — чувството за собствена вина, или страхът пред нова атака от страна на акулата? Наистина ли се грижи за жителите на града, или просто иска да облекчи живота си, като избягва да рискува?

— Виж какво ще ти кажа, Лари. Ще открия плажовете. Но не за да ти помогна, а защото ако не го сторя, ще намерите начин да се отървете от мен и някой друг ще ги открие. Нека хората се къпят, може би съм се излъгал.

— Благодаря ти, Мартин. Ценя искреността ти.

— Това не е всичко. Казах, че ще открия плажовете. Но ще поставя на пост по протежението им свои хора. Хупър ще патрулира с катер. И всеки, който влиза във водата, ще бъде уведомен за опасността, която го грози.

— Няма да посмееш! — възкликна Вон. — Та това е равносилно на сегашното положение.

— Ще посмея, Лари, и точно така ще направя.

— И как ще постъпиш точно? Ще сложиш навсякъде предупредителни надписи за акулата-човекоядец? Или ще пуснеш обява във вестника — „Плажовете са открити. Посещението им не е препоръчително“? Кой ще иде да се пече, ако там гъмжи от полицаи?

— Не знам още как ще постъпя, но нещо трябва да се направи. Не желая хората да бъдат заблуждавани, че опасност не съществува.

— Добре, Мартин. — Вон се надигна. — Не ми оставяш особен избор. Отърва ли се от теб, вероятно ще отидеш на плажа като частно лице и ще крещиш: „Акула, акула!“, затова съм съгласен. Но го направи предпазливо — ако не заради мен, то поне заради жителите на града.

Броуди излезе от кабинета. Като слизаше по стълбите, погледна часовника си. Минаваше един и той почувства глад. Тръгна по Уотър Стрийт към единствената в града закусвалня. Тя принадлежеше на Пол Лоуфлър, съученик на Броуди от гимназията.