Питър Бенчли - Челюсти

Когато всички седнаха, Вон започна:

— Знаете защо сме се събрали. Аз мисля, че само един човек в тази стая се съмнява в онова, което трябва да направим.

— Мене ли имаш предвид? — попита Броуди.

Вон кимна.

— Да разгледаме въпроса от наша гледна точка, Мартин. Градът загива. Пълно е с безработни. Магазините, които трябваше да бъдат открити, така и няма да отворят врати. Никой не наема вилите, не говоря за това, че вече никой не ги купува. Плажовете пустеят и всеки ден ние забиваме още един гвоздей в собствения си ковчег. Сами се погубваме, като заявяваме, че опасност грози града; сами казваме: стойте по-далеч от него. И хората се вслушват в тези думи.

— Да предположим, Лари, че все пак ще откриеш плажовете за празника — каза Броуди. — А ако загине още някой?

— Това е оправдан риск. Аз, а и всички останали смятаме, че трябва да го поемем.

— Но защо?

— Мистър Хупър? — обърна се Вон към ихтиолога.

— Има няколко причини за това — започна Хупър. — Преди всичко — никой не е виждал акулата вече цяла седмица.

— Но никой не се е къпал.

— Правилно. Ала всеки ден, с изключение на един, аз излизах с катера в океана да търся тази акула.

— Тъкмо исках да ви попитам — къде бяхте вчера?

— Валеше дъжд — отвърна Хупър. — Нали помните?

— И с какво се занимавахте?

— Просто… — Хупър спря, после продължи: — Проучвах образци от водата, четох.

— Къде? В стаята си ли?

— Известно време — да. Но какво собствено искате от мен?

— Търсих ви в хотела. Казаха ми, че сте отсъствали през втората половина на деня.

— Значи съм излизал! — отвърна Хупър сърдито. — Не съм длъжен да ви давам отчет през пет минути къде се намирам, нали?

— Не, но вие сте тук, за да работите, а не да се шляете из крайградските клубове, в които някога сте членували!

— Слушайте, мистър, не вие ми плащате, нали? Мога да правя каквото си искам!

— Престанете — намеси се Вон. — Само това ни липсваше.

— Както и да е — продължи Хупър, — не видях и следа от акула. Никакъв признак за съществуването й. Водата се стопля с всеки изминал ден. Температурата й вече е почти 21 градуса. Обикновено, макар че винаги съществуват изключения, голямата бяла акула предпочита студената вода.

— И затова вие мислите, че нашата гостенка е отплувала на север?

— Да, или е навлязла в дълбоки води, където е по-студено. Би могла да отплува и на юг. Трудно е да се предскаже движението на тази твар.

— Виждате ли — забеляза Броуди. — Трудно е да се предскаже. Значи всичко, което говорите сега, е само предположение.

— Мартин, как може в случая нещо да се твърди! — възкликна Вон.

— Кажи това на Кристин Уоткинс или пък на майката на загиналото момче.

— Знам, знам — прекъсна го нетърпеливо Вон. — Но ние сме длъжни да предприемем нещо. Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме волята божия. Бог няма да напише на небето: „Акулата си отиде.“ Трябва да претеглим фактите и да вземем решение.

Броуди кимна.

— Разбирам. И какво още ще каже нашият умник?

— Но какво ви става — учуди се Хупър. — Просто ме помолиха да споделя съображенията си.

— Да, да — измърмори Броуди. — Разбира се. И все пак?

— Нищо ново. Нямаме никакви основания да предполагаме, че акулата е още тук. Аз не съм я виждал. Бреговата охрана също. На дъното на океана всичко е постарому. Гемиите не изхвърлят отпадъци във водата. Рибата се държи както обикновено. Едва ли нещо наоколо би привлякло гостенката ни.

— Но преди насам никога не е имало акули, нали? А ето че се появи.

— Прав сте. Но аз не мога да обясня този факт. Съмнявам се дали някой друг би могъл да го стори.

— Искате да кажете, че такава е волята божия?

— Може би.

— И че ние сме безсилни, а, Лари?

— Не разбирам накъде биеш, Мартин — каза Вон. — Все пак сме длъжни да вземем някакво решение. Според мен има само един начин.

— Решението вече е взето — каза Броуди.

— Можеш да смяташ, че е взето.

— А ако има жертви? Кой ще поеме отговорността този път? Кой ще дава обяснение на майките, на жените, на мъжете на онези, които акулата ще разкъса? Кой ще им каже: играхме „ва банк“ и загубихме?

— Не бъди такъв песимист, Мартин. Когато му дойде времето, ако изобщо дойде, а аз се обзалагам, че нищо няма да се случи — тогава ще решаваме.

— Дявол да го вземе! Омръзна ми да ме обливат с потоци от словесна мръсотия заради теб!

— Почакай, Мартин.

— Въпросът е сериозен. Ако искаш да откриеш плажовете, поеми сам отговорността.