Питър Бенчли - Челюсти

— И да добавим, че ще му изпратим доклада от проучванията си с автографи.

— И с посвещение!

И двамата се разсмяха.

— Е, а след като ни запишат? — продължаваше Елън.

— Ще отидем в стаята си, ще се огледаме, ще проверим дали съседните стаи са заети, ако не ни дадат отделна къщичка, и ще влезем.

Сервитьорката се отправи към масата им, те се облегнаха на столовете си и престанаха да бъбрят.

— Ще желаете ли още нещо?

— Не — каза Хупър. — Сметката, ако обичате.

Елън помисли, че сервитьорката ще се върне на бара, за да направи сметката, но момичето стоеше до масата им и бързо записваше нещо.

Елън се размърда и стана.

— Бих искала да си напудря носа, преди да изляза.

— Очаквах го — каза Хупър, като се усмихваше.

— Наистина ли? — попита сервитьорката, като направи място на Елън да мине. — Като си помислиш само какво прави бракът с хората. Не бих искала някой да опознае всичките ми навици.

Елън се върна вкъщи около четири и половина. Качи се горе в банята и пусна водата. Свали дрехите си и ги пъхна в коша при мръсното бельо. После отиде до огледалото и внимателно огледа лицето и шията си. Никакви следи.

След ваната тя се напудри, изми си зъбите и изплакна устата си с ароматизирана вода. Отиде в спалнята, сложи си чисти бикини и нощница и се пъхна под завивката.

Дълго не можа да прогони спомените, които бушуваха в главата й.

Най-после умората взе връх и тя заспа.

Стори й се, че веднага след това нечий глас я събуди:

— Ей, здрава ли си?

Тя отвори очи и видя Броуди, седнал на края на леглото.

Елън се прозя.

— Колко е часът?

— Почти шест.

— О-о-о. Трябваше да взема Шон. Навярно Филис Сантос вече е надала вой.

— Аз го докарах — каза Броуди. — Помислих си, че така ще бъде по-добре, тъй като не можах да се свържа с теб в болницата.

— Звъни ли ми там?

— Няколко пъти. Около два позвъних в болницата. Казаха ми, че си си тръгнала.

— Вярно. Бях си тръгнала. Чувствах се ужасно. Праховете за щитовидната жлеза не ми помогнаха и аз си тръгнах.

— После звъних тук.

— Боже мой, да не се е случило нещо?

— Не, нищо особено. Просто исках да ти се извиня, че бях груб с теб снощи.

За един миг Елън почувства угризение на съвестта.

— Много си мил, но не се безпокой. Вече го забравих.

Броуди мълчеше и чакаше какво още ще каже Елън, но тя не отговори и тогава той я попита:

— Но къде беше?

— Вече ти казах — тук. — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото й се искаше. — Дойдох си вкъщи и си легнах в леглото, където ме намери.

— И не си чула телефона? Та той е до теб — Броуди посочи нощната масичка от другата страна на леглото.

— Не… аз… — тя искаше да му каже, че е изключила телефона, но навреме си спомни, че този апарат не можеше да се изключва. — Взех приспивателно и дори воплите на грешниците в ада не биха могли да ме събудят.

Броуди поклати глава.

— Ще хвърля тези проклети таблетки в клозета. Станала си наркоманка.

Той стана и отиде в банята.

— Хупър не се ли е обаждал? — извика оттам Броуди.

Елън помисли за миг какво да му отговори, после каза:

— Позвъни тази сутрин. Поблагодари за вечерята. Какво се е случило?

— Опитах се да го намеря. Приблизително по обяд и няколко пъти през деня. В хотела ми отговориха, че не знаят къде е. Кога позвъни?

— Веднага, щом ти отиде на работа.

— Не каза ли какво ще прави?

— Каза… каза, че навярно ще работи на катера, струва ми се. Не мога да ти кажа с точност, не си спомням.

— Така ли? Странно.

— Какво странно има?

— На път за вкъщи се отбих в пристанището. Началникът на пристанището ми каза, че не го е виждал цял ден.

— Може би Хупър се е отказал?

— Сигурно се забавлява някъде с Дейзи Уикър.

В четвъртък сутринта повикаха по телефона Броуди на дневно съвещание при Вон в общинския съвет. Той се досещаше за причината: вдругиден бе Четвърти юли. Денят на независимостта, и старейшините на града искаха плажовете да бъдат открити. Преди да излезе от полицейския участък и да се запъти към общината, Броуди бе вече премислил и претеглил всички „за“ и „против“.

Разбираше, че възраженията му са продиктувани от интуицията, от повишената предпазливост и чувството за вина, което не му даваше покой. Но Броуди беше убеден, че е прав. Откриването на плажовете нямаше да реши проблемите на Амити. Всички щяха да бъдат въвлечени в хазартна игра, при това нито местните жители, нито Броуди можеха да разчитат на успех. Никой не знаеше със сигурност дали акулата си е отишла. Участниците в тази опасна игра можеха да се надяват най-много на равен резултат, и то временно. Но в един прекрасен ден щяха да претърпят поражение, Броуди бе уверен в това.