Питър Бенчли - Челюсти

Една от причините да предпочете „Банър“ бе, че вечер тук се стичаха притежатели на яхти и летовници, което означаваше, че по обяд има малко посетители. Освен това ресторантът беше скъп, тъй че нямаше опасност да срещне някой от постоянните жители на Амити или от местните търговци. Елън погледна в портмонето си. Имаше близо петдесет долара — парите, които двамата с Броуди държаха у дома си за всеки случай. Опита се да запомни: двайсет долара, пет долара, две банкноти по десет долара и три по един долар. После щеше да сложи същите банкноти под кутията за кафе в кухненския шкаф.

На паркинга тя забеляза още две коли — шевролет-вега и един голям бежов автомобил. Спомни си, че колата на Хупър е зелена и марката й е име на някакво животно. Излезе от колата и закрачи към ресторанта, вдигнала ръце над главата си, за да прикрие косата си от пръскащия дъжд.

В ресторанта бе полутъмно, но тъй като денят бе навъсен, очите й бързо привикнаха с мрачината. Ресторантът разполагаше само с едно помещение, отдясно имаше бар, отляво — осем сепарета, а в центъра бяха подредени двайсетина масички. Стените от тъмно дърво бяха украсени с реклами за бой с бикове и за нашумели филми.

Мъж и жена — под трийсетте, както реши Елън — пиеха нещо на масичката до прозореца. Барманът, млад човек с брадичка като на Ван Дайк и закопчана догоре риза, седеше зад касата и четеше „Ню Йорк Дейли нюз“. В ресторанта нямаше никой друг. Елън погледна часовника си — беше почти дванайсет и половина.

Барманът вдигна глава от вестника.

— Добър ден. Ще желаете ли нещо? — попита я той.

Тя се приближи до бара.

— Да… да. След малко. Най-напред бих искала… бихте ли ми показали къде е дамската тоалетна?

— Зад бара вдясно. После надолу по стълбата и първата врата вляво.

— Благодаря.

Елън бързешком мина зад бара, сви вдясно и отиде в тоалетната.

Тя се спря пред огледалото и протегна дясната си ръка… Ръката й потрепваше и Елън я сви в юмрук. Успокой се, заповяда си тя. Трябва да се успокоиш, иначе нямаше смисъл да идваш. Толкова усилия да пропаднат ей така, напразно. Елън усети, че се облива в пот, пъхна ръка под роклята си и се опипа под мишниците, но там беше сухо. После се среса и внимателно огледа зъбите си. Спомни си как един младеж, с когото излезе веднъж, й бе казал: „Нищо не ме отвращава така, както остатъкът от храна в зъбите на момичето.“ Отново погледна часовника си: дванайсет и трийсет и пет.

Елън се върна в ресторанта и огледа залата. Същата двойка, барманът и една сервитьорка — тя стоеше до бара и сгъваше салфетки.

— Добър ден. Ще желаете ли нещо? — попита сервитьорката, когато видя Елън.

— Да. Една маса и обяд, ако обичате.

— За един?

— Не, за двама.

— Добре — каза сервитьорката. Тя остави салфетката, взе бележника си и се отправи с Елън към една маса в центъра на залата. — Удобно ли ще ви бъде тук?

— Не. Не е лошо, но бих искала да седна отсреща, в ъгловото сепаре, ако е възможно.

— Заповядайте — отвърна сервитьорката, — можете да седнете, където си изберете. Нямаме много посетители.

Тя поведе Елън към масата и Елън се настани с гръб към вратата. Хупър ще я открие, ако дойде, разбира се.

— Нещо за пиене?

— Да. Ако обичате джин с тоник.

Когато сервитьорката се оттегли, Елън се усмихна. За пръв път след сватбата си пиеше през деня.

Момичето донесе джина и Елън изпи половината на една глътка. Искаше й се да усети отпускащата топлина на алкохола. Поглеждаше нетърпеливо ту към вратата, ту часовника си. Няма да дойде, помисли си тя. Вече е почти един без петнайсет. Изплашил се е. Изплашил се е от Мартин. А може би и от мен? Какво да правя, ако не дойде? Ще се наобядвам и ще се върна в болницата. И все пак той трябва да дойде. Не може да постъпи така с мен!

— Здравейте!

Елън трепна. Тя подскочи на мястото си и леко извика:

— О!

Хупър седна срещу нея и каза:

— Не исках да ви уплаша. Извинявайте, че закъснях. Бензинът ми свърши, а за беда на бензиностанцията имаше цяла върволица коли. Пътищата бяха задръстени. Но това не е оправдание. Трябваше да тръгна по-рано. Извинете ме, моля ви — той я погледна в очите и се засмя.

Тя сведе глава над чашата си.

— Не се извинявайте. И аз закъснях.

Дойде сервитьорката.

— Нещо за пиене? — попита тя Хупър.

Той погледна чашата на Елън и отвърна:

— Да, разбира се. Джин с тоник.

— И на мен — обади се Елън. — Моят почти свърши.

— Обикновено не пия по обяд — обясни Хупър, когато сервитьорката се оттегли.