Питър Бенчли - Челюсти

Елън облече болничната си униформа. Извади от шкафа полиетиленов плик, в който постави бикини, сутиен, внимателно сгъната копринена лятна рокля в светлолилаво, чифт пантофки с малко токче, дезодорант, пластмасов флакон с тоалетна пудра, четка и паста за зъби. Занесе плика в гаража, хвърли го на задната седалка на фолксвагена си, изкара колата на пътя и зави към саутхамптънската болница.

Еднообразното шофиране усили умората, която я бе налегнала от часове. Цяла нощ не бе спала. Отначало лежеше в леглото, после се премести до прозореца, като се бореше с най-противоречиви чувства, с укорите на съвестта си, с желанието и с разкаянието си. Не си спомняше в кой точно миг у нея се роди този безумен и опасен план. Мъчеше се да отпъди обсебилата я мисъл и в същото време непрекъснато се връщаше към нея от деня, в който за първи път се срещна с Хупър. Преценила бе риска и в крайна сметка реши, че си струва да го поеме, макар че не бе съвсем наясно какво може да спечели от подобно приключение. Единственото, което знаеше, бе, че й се иска промяна, каквато и да е тя. Щеше й се отново да се почувства желана, при това не само от своя съпруг, в чиито чувства бе напълно сигурна. Копнееше да се увери, че е привлекателна и за мъжете от кръга, към който все още причисляваше себе си. Диреше лек за носталгията си, защото съзнаваше, че душата й крее. Разбира се, миналото не можеше да възкръсне, но тя можеше да го върне в паметта си, да се приобщи към него телом и духом. Изпитваше потребност да получи поне малка част от същината на някогашния си живот и само Мат Хупър бе в състояние да й помогне. Мисълта за любов не й идваше наум. Тя не предвиждаше сериозни и продължителни отношения с младежа. Надяваше се само, че осъществяването на плана й ще я възроди.

Елън беше доволна, че в болницата я натовариха с работа, която изискваше внимание и умение да разговаря с хората — това я отвличаше от собствените й мисли. Тя и още една сестра-доброволка смениха спалното бельо на престарелите пациенти — за много от тях болницата бе станала роден дом, а за някои — последно пристанище. Елън се стараеше да си спомни имената на децата им, които живееха в отдалечени градове, измисляше разни обстоятелства, поради които не им бе възможно да пишат на своите родители. Преструваше се, че си спомня телевизионните предавания, за които говореха, обсъждаше с тях защо героят бе оставил жена си заради онази авантюристка, макар веднага да е разбрал, че е авантюристка.

В дванайсет без четвърт Елън каза на старшата на групата, че не се чувства добре. Щитовидната й жлеза отново се обаждала, при това била в месечното си неразположение. Искала да полегне малко в стаята за почивка на персонала. А ако не се почувствала добре, щяла да си отиде вкъщи. Изобщо, ако не се върне на работа към един и половина, значи си е заминала. След подобно обяснение, каза си тя, никой не ще тръгне да я търси.

Елън влезе в сестринската стая, преброи до двайсет и леко открехна вратата, за да види дали отвън има някой. Коридорът беше празен. Почти целият персонал беше в кафенето в другия край на зданието. Тя се измъкна в коридора, тихичко затвори вратата зад себе си, бързо сви зад ъгъла и през страничния вход излезе от болницата на служебния паркинг.

На път за Саг Харбър спря при бензиностанцията. Когато резервоарът беше напълнен, тя плати и поиска разрешение да ползва тоалетната. Взе ключа, заобиколи колонката и спря до вратата на дамската тоалетна. Отвори я, но преди да влезе, върна ключа на служителката. После отиде при колата си, взе пластмасовата торба, влезе в тоалетната и затвори вратата.

Свали униформата си и докато стоеше боса на хладния под и се оглеждаше в огледалото над умивалника, внезапно осъзна какъв риск поема. Напръска се с дезодорант под мишниците, после напръска и стъпалата си. Обу чистите бикини. Изсипа по малко пудра в чашките на сутиена си и си го сложи. Измъкна роклята от пластмасовата торба, разгъна я, оправи гънките и я облече. Изсипа пудрата в обувките си, изтри стъпалата си с хартиена салфетка и се обу. После изми зъбите си и среса косата си, напъха болничната униформа в пластмасовата торба и отвори вратата. Огледа се наоколо и видя, че при колонката няма никой — едва тогава излезе от тоалетната, захвърли торбата на задната седалка и седна зад кормилото.

Като се отдалечаваше от бензиностанцията, Елън се смъкна на седалката, да не би служителят да забележи, че си е сменила дрехите.

В дванайсет и четвърт тя беше вече в „Банър“, ресторантчето на брега на Саг Харбър, известно с бифтеците си и ястията, приготвени от даровете на морето. Паркингът се намираше зад ресторанта. Това зарадва Елън. Не искаше някой познат да види колата й.