Питър Бенчли - Челюсти

— Аз също.

— След три чаши започвам да говоря глупости. Всъщност никога не съм можел да пия истински.

Елън кимна.

— И с мен е същото. Ставам твърде…

— Възбудена? И аз.

— Наистина ли? Не мога да си представя вас възбуден. Мислех, че учените никога не губят спокойствие.

Хупър се усмихна и изрече театрално:

— Може да ви се струва, мадам, че сме се венчали за епруветките си. Но под хладната обвивка бият сърцата на едни от най-безсрамните, най-разпътните хора в света.

Елън се разсмя. Сервитьорката донесе пълните чаши и постави в края на масата два листа с менюто. Те разговаряха — по-точно оживено бъбреха — за отминалите времена, за общите си познати, с какво се занимават сега, за работата на Хупър, за професионалните му амбиции. Не споменаха нито дума за акулата, за Броуди, за децата на Елън. Непринуденият разговор беше удобен за нея. Втората чаша й развърза езика и тя се почувства щастлива и уверена.

Искаше й се Хупър да си поръча още джин, но знаеше, че няма да го направи. Тя взе менюто, като се надяваше да привлече вниманието на сервитьорката, и каза:

— Да видим какво можем да си изберем.

Хупър взе другия лист и започна да чете, а след минута сервитьорката дойде на масата им.

— Готови ли сте с поръчката?

— Още не — отвърна Елън. — Всичко изглежда толкова вкусно! Избрахте ли си нещо, Матю?

— Почти — каза Хупър.

— Ако искате, да си поръчаме по още едно питие.

— Два пъти? — попита сервитьорката.

Хупър се поколеба. После кимна:

— Разбира се. Случаят е специален.

Те седяха и мълчаха, зачетени в менюто. Честно казано, три чаши бяха много за Елън, а тя искаше в главата й да бъде ясно и езикът й да не се преплита. Смята се, че алкохолът повишава желанието, ала пречи на неговото осъществяване. Но това, помисли си тя, се отнася само до мъжете. Аз няма за какво да се безпокоя. А Матю? Ако той не може… Бих ли могла да му помогна по някакъв начин? Пфу, каква глупост? Той е изпил само две чаши. Не пет, не шест, не седем, след което има опасност мъжът да се посрами пред жената. И то само ако го хване страх. А може би и Матю се страхува? Тя крадешком го погледна над листа с менюто. У него не се забелязваха никакви признаци на нервност. По-скоро изглеждаше малко озадачен.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той вдигна поглед.

— Какво, какво?

— Мръщите се. Имате вид на объркан човек.

— Нищо особено. Просто видях, че в менюто пише „миди“ — не знам какво имат предвид. Вероятно това е просто камбала, нарязана на парченца.

Сервитьорката донесе чашите им и попита:

— Избрахте ли?

— Да — каза Елън. — За мен коктейл от скариди и пиле.

— Нещо към коктейла? Имаме френско сирене, „Рокфор“, „Хиляда острова“, сос от олио и оцет.

— Рокфор, моля.

— Това наистина ли са раковини от залива? — попита Хупър.

— Вероятно — отвърна момичето. — Ако така пише в менюто.

— Добре. Миди и френско сирене с коктейла.

— Аперитив?

— Не — отвърна Хупър, като повдигна чашата си. — И това ми стига.

След няколко минути сервитьорката донесе на Елън коктейл от скариди.

— Знаете ли какво бих желала? — попита Елън, когато останаха сами. — Някакво вино.

— Отлична идея — каза Хупър и я погледна. — Но не забравяйте какво ви бях казал за възбуждението. Не отговарям за себе си.

— Това не ме притеснява. — Елън почувства, че се изчервява.

— Добре. Обаче трябва да проверя с какво разполагам. — Хупър бръкна в задния си джоб за портфейла.

— Недейте. Вие сте мой гост.

— Глупости.

— Не. Наистина. Аз ви поканих на обяд.

Тя се разтревожи. Не й бе дошло наум, че Хупър може да настоява да плати. Елън не искаше да го затруднява с такава голяма сметка. От друга страна, не й се щеше да засегне мъжкото му самолюбие.

— Знам — каза той. — Но смятайте, че аз съм ви поканил.

Дали се стремеше да получи някакви преимущества за себе си? Не можеше да си отговори на този въпрос. Ако е така, тя би се съгласила с неговото предложение, но ако го правеше само от вежливост…

— Много мило от ваша страна — подхвана тя, — но…

— Говоря сериозно. Моля ви.

Елън сведе поглед и започна да си играе с единствената скарида, която бе останала в чинията й.

— Но…

— Благодаря ви за грижата — каза Хупър, — но няма нужда. Дейвид никога ли не ви е разказвал за нашия дядо?

— Не си спомням. За какво става дума?

— Старецът Матю не се радваше на любов от страна на околните — подвизаваше се под прякора Бандита. Ако сега беше жив, вероятно щях да оглавявам отряд и да го гоня, за да му снема скалпа. Но той умря и единственото, което ме безпокои, е дали да запазя парите, които наследих от него, или да ги раздам. Въпросът не е от най-трудните. Мисля, че ще съумея да ги изхарча не по-лошо от някой друг.