Питър Бенчли - Челюсти

Елън погледна стенния часовник в кухнята. Осем без няколко минути. Дали не е още много рано? Възможно е. Но трябва да го завари в хотела, преди да е тръгнал нанякъде, където няма да може да го открие. Протегна напред дясната си ръка, опита се да укроти треперенето на пръстите си, но това й се удаваше трудно. Сама се усмихна на нервността си. „Не ставаш за ролята на безпътна жена“ — прошепна си тя. Качи се в спалнята, седна на леглото и взе зеления телефонен указател. Когато откри номера на хотел „Гербът на Абелард“, сложи ръка на телефона и след кратко колебание вдигна слушалката от вилката и набра номера.

— „Гербът на Абелард“.

— Свържете ме със стаята на мистър Хупър, моля. Мат Хупър.

— Една минута… Хупър… Да, тук е. Вътрешен четиристотин и пет. Свързвам ви.

Елън чу как телефонът иззвъня веднъж, после още един път. Чуваше ударите на сърцето си и виждаше как веничката на дясната й китка пулсира. „Остави слушалката — каза си тя, — остави я. Още не е късно.“

— Ало? — чу се гласът на Хупър.

„О, господи — помисли си тя, — а ако Дейзи Уикър е в стаята му?“

— Ало?

Елън преглътна.

— Здравейте. Аз съм… Елън.

— О, здравейте.

— Надявам се, че не съм ви събудила?

— Не. Тъкмо се канех да сляза да закуся.

— Наистина ли? Днес денят не е хубав, нали?

— Да, но това не ме огорчава особено. Можах да си поспя, а това за мен е цял разкош.

— Днес трябва ли… да работите?

— Не знам. Тъкмо размишлявах над това. Ако се кача на катера в такова време, трудно бих могъл да разчитам на успех.

Елън замълча, главата й се въртеше, мислите й бяха объркани. „Хайде, по-смело — опита се да се ободри тя, — попитай го.“

— Мислех си… — „Не, по-внимателно. Не бива така, изведнъж.“ — Исках да ви благодаря за прекрасния талисман.

— Няма за какво. Радвам се, че ви хареса. Аз трябва да ви благодаря. Прекарах чудесна вечер.

— Аз… ние също се радваме. Доволна съм, че дойдохте. Беше както преди.

— Да.

„Време е — каза си тя, — по-смело.“

— Знаете ли какво ми хрумна? Ако днес нямате намерение да работите, искам да кажа, щом като днес няма да излезете в океана с катера, помислих си… ако нямате нищо против… ако сте свободен, по обяд…

— По обяд?

— Да. Разбирате ли, ако нямате никаква друга работа, помислих си, че бихме могли да обядваме заедно.

— Ние? Искате да кажете вие, шефът на полицията и аз?

— Не, само вие и аз. Обикновено Мартин обядва в кабинета си. Но не ми се ще да нарушавам плановете ви. Разбира се, ако сте много зает…

— Не, не. Нямам нищо против. С удоволствие. Къде бихте искали да обядваме?

— Има едно прекрасно ресторантче в Саг Харбър. „Банър“. Били ли сте там? — Елън се надяваше, че не е бил. Тя също не бе ходила там, което означаваше, че никой няма да я познае. Но бе чувала, че е прилично заведение. Тиха музика, приглушена светлина.

— Не, никога не съм ходил там — отвърна Хупър. — Но защо точно в Саг Харбър? Не е ли твърде отдалечено?

— Не, не е. Петнайсет-двайсет минути с кола. Бихме могли да се срещнем в ресторанта, когато на вас ви е удобно.

— Удобно ми е по всяко време.

— Тогава в дванайсет и половина.

— Добре. В дванайсет и половина. Довиждане.

Елън остави слушалката. Ръцете й все още трепереха, но душата й несдържано ликуваше. Всичките й чувства се бяха събудили и изострили. Тя с наслада вдишваше миризмите около себе си. Всички слаби шумове в къщата — скърцане, шумолене, тропане — звучаха в ушите й като симфония. Обхвана я желание, каквото отдавна не бе изпитвала — като че ли някаква топла вълна, едновременно приятна и смущаваща, я обля от глава до пети.

Тя отиде в банята и взе душ. Обръсна си краката и почисти космите под мишниците си. За съжаление не бе купила някой от онези дамски дезодоранти, които бе виждала да рекламират, тъй че напудри цялото си тяло и се напръска с парфюм.

В спалнята имаше голямо огледало в цял ръст и застанала пред него, тя започна внимателно да се разглежда. Дали видът й е достатъчно добър? Дали Хупър ще приеме предложението й? Беше се старала да поддържа формата си, да запази младежката свежест и гъвкавост. Не можеше да понесе мисълта, че биха могли да я отхвърлят.

Наистина изглеждаше добре. На врата си имаше малки бръчици, ала те едва-едва личаха. Лицето й беше чисто и гладко. Кожата й бе опъната, очите й не бяха подпухнали и под тях нямаше торбички. Стоеше изправена и се възхищаваше от формата на гърдите си. Талията й беше тънка, коремът — плосък: награда за безкрайните упражнения след раждането на всяко от децата. Единственият дефект, на който се спря критичният й поглед, беше ханшът. Дори при най-богато въображение трудно можеше да се твърди, че това е ханш на девойка. Той издаваше, че е раждала. Ханш на жена, създала поколение, както веднъж се бе изразил Броуди. При тая мисъл тя внезапно почувства угризения на съвестта, ала възбудата от предстоящата среща ги заглуши. Краката й бяха дълги и стройни независимо от пищните бедра. Нежните глезени и идеалната форма на стъпалата с акуратно направен педикюр можеха да удовлетворят и най-претенциозния ценител на женски крака.