Питър Бенчли - Челюсти

— Какво?

— Държа се отвратително.

— Аз? — Той бе искрено учуден от злобата в гласа й. — По едно време се чувствах зле, но мислех, че…

— През цялата вечер, от началото до края, ти беше отвратителен.

— Не говори глупости!

— Ще събудиш децата.

— Не ми пука. Няма да ти позволя да изливаш злобата си върху мен и да ме правиш за посмешище!

Елън горчиво се усмихна.

— Виждаш ли? Продължаваш.

— Какво значи „продължаваш“? Какво искаш да кажеш?

— Не желая да разговаряме за това.

— Ах, така ли? Ти не желаеш да разговаряш за това? Слушай… е, добре, не бях прав за това проклето месо. Не биваше да избухвам. Извини ме. Сега…

— Казах ти, че не желая да разговаряме за това!

Броуди беше готов да се нахвърли върху нея, но се сдържаше, беше изтрезнял дотолкова, че да разбира: освен смътни подозрения, нямаше основания да обвинява жена си, при това Елън всеки миг щеше да се разплаче. А сълзите й, независимо дали бяха пролени от възторг или от яд, го караха да се чувства объркан. Ето защо той продума само:

— Е добре. Извини ме за всичко. — После излезе от кухнята и се заизкачва по стълбите.

В спалнята, когато се разсъбличаше, внезапно му мина през ум, че за всички тези неприятности, за цялата бъркотия е виновна рибата, безмозъчната твар, която той дори не бе виждал. Тази нелепост го накара да се усмихне.

Броуди се тръшна в постелята и почти в същия миг, едва докоснал с глава възглавницата, потъна в дълбок сън.

Младо момче и приятелката му пиеха бира в единия край на дългия бар от махагоново дърво в „Мечката Ранди“. Момчето беше на осемнайсет години, син на аптекаря в Амити.

— Все някога трябваше да му кажеш — проговори момичето.

— Знам. И когато му кажа, той ще започне да ругае.

— Грешката не е твоя.

— Знаеш ли какво ще ми каже? Че е моя. Трябваше да направя нещо и тогава щяха да ме оставят и да уволнят някой друг.

— Но те изхвърлиха толкова много момчета!

— Но и много оставиха.

— Как избраха кого да оставят?

— Нищо не казват. Само заявиха, че нямат толкова много посетители, та да държат голям персонал, затова ще освободят някои от нас. Господи, старият ще продъни тавана от викове!

— Защо не им се обади? Сигурно познава някого там. Ако каже, че имаш нужда от пари, за да продължиш да учиш в колежа…

— Няма да го направи. Не обича да моли. — Момчето изпи бирата си. — Има само едно нещо, което мога да направя. Да играя на комар.

— О, Майкъл, недей. Опасно е. Може да те вкарат в затвора.

— Това се казва избор, нали? — подхвърли кисело момчето. — Колеж или затвор.

— И какво ще кажеш на баща си?

— Не знам. Може би ще му кажа, че се занимавам с продажба на колани.

Броуди се събуди внезапно, като че ли от удар, с предчувствие за нещо лошо. Той бързо протегна ръката си да докосне Елън, но нея я нямаше в леглото. Надигна се и видя, че тя седи на креслото до прозореца. Дъждът се плискаше в стъклата и той чу как вятърът свисти в листата на дърветата.

— Отвратителен ден, а? — промълви Броуди. Тя не отговори, а продължи внимателно да наблюдава капките, които се стичаха по стъклото. — Защо си станала толкова рано?

— Не ми се спеше.

Броуди се прозя.

— Не мога да кажа същото за себе си.

— Няма нищо чудно.

— О, господи, пак започваш.

Елън поклати глава.

— Не. Извинявай. Аз просто така. — Гласът й беше тъжен и унил.

— Какво има?

— Нищо.

— Е, както искаш.

Броуди стана от леглото и отиде в банята.

В кухнята слезе вече обръснат и облечен. Момчетата привършваха закуската си, а Елън му пържеше яйце.

— Деца, какво ще правите в този гаден ден? — попита той.

— Ще чистим косачките за трева — отговори Били, който през лятото работеше при местния градинар. — Да знаеш как мразя дъждовните дни!

— А вие? — Броуди се обърна към Мартин и Шон.

— Мартин ще ходи в Юношеския клуб — каза Елън, — а Шон ще прекара деня у семейство Сантос.

— Ами ти?

— Имам целодневно дежурство в болницата. Добре, че ми напомни: няма да се върна за обяд. Ще можеш ли да хапнеш в града?

— Разбира се. Не знаех, че в сряда работиш цял ден.

— Невинаги. Но едно от момичетата се разболя и аз обещах да я заместя.

— Така ли?

— Ще се върна за вечеря.

— Отлично.

— Впрочем не би ли могъл да закараш Шон и Мартин? Бих искала да купя някои неща на път за болницата.

— Разбира се.

— На връщане аз ще ги прибера.

Броуди и двете по-малки момчета тръгнаха първи. След тях и Били, облечен в дъждобран, който го скриваше от глава до пети, потегли на велосипеда си.