Питър Бенчли - Челюсти

Сградата на общината се намираше на ъгъла на Главната улица и Уотър Стрийт — там, където Главната улица свършваше и образуваше буквата „Т“ с Уотър Стрийт. Тя всъщност оформяше горната част на тази буква, образувана от двете улици. Бе внушителна постройка, с две колони пред входа, в стил, характерен за края на осемнайсети век, изградена от червени тухли и опасана с бели кантове. Отпред на тревата беше поставена гаубица от времето на Втората световна война — паметник на местните жители, участници във войната.

Сградата бе построена като подарък на града в края на двайсетте години от собственика на инвестиционна банка, неизвестно защо уверен, че ще дойде ден, когато Амити ще стане търговски център в източната част на Лонг Айлънд. Той смяташе, че старейшините на града трябва да заседават в сграда, подобаваща на високото им положение, а не в задушните стаи над ресторанта „Мелницата“, където преди това се решаваха съдбините на Амити. (През февруари 1930 година този банкер-безумец, който не бе съумял да предвиди не само бъдещето на Амити, но дори и своето собствено бъдеще, се опита да си вземе сградата обратно, като твърдеше, че я бил предоставил за временно ползване, но не успя.)

Стаите бяха точно толкова нелепо помпозни, колкото и самото здание. Огромни, с високи тавани, всяка една с причудливи полилеи, различни във всяко помещение. Тъй като не искаха да правят вътрешно преустройство и да преграждат стаите, старейшините на града продължаваха да ги тъпчат с все повече и повече служители. Само кметът все още прекарваше непълния си работен ден във величествена самота.

Кабинетът на Вон беше разположен на втория етаж в ъгловата част на кметството, прозорците гледаха на югоизток и от тях се откриваше забележителна панорама на града, а в далечината се простираше Атлантическият океан.

Секретарката на кмета Джанет Съмнър, цветуща хубавица, седеше на бюрото си пред вратата на кабинета. Броуди я виждаше рядко, но изпитваше към нея бащинска нежност и не можеше да разбере защо все още не се е омъжила — беше вече на двайсет и шест години. Преди да влезе при Вон, Броуди имаше навик да я пита как върви любовта. Но днес каза само:

— Всички ли са тук?

— Всички поканени.

Броуди се запъти към кабинета, но Джанет го спря:

— Дори не поискахте да узнаете с кого излизам напоследък?

— Разбира се, че искам — каза той, като се спря и й се усмихна. — Извинете. Днес в главата ми всичко е объркано. Та кой е той?

— Никой. Почивам си. Но ще ви призная нещичко — тя понижи глас и се наведе към него. — Нямам нищо против да пофлиртувам с мистър Хупър.

— И той ли е тук?

Джанет кимна с глава.

— Интересно, кога ли са го избрали в общинския съвет?

— Не знам — отвърна тя. — Но той е истински симпатяга.

— За съжаление, Джан, вече е зает.

— От кого?

— От Дейзи Уикър.

Джанет се изсмя.

— Какво смешно има? Току-що разбих сърцето ви.

— Вие нищо ли не знаете за Дейзи?

— Очевидно не.

Джанет отново понижи глас:

— Тя е малко смахната. Предпочита жените. Дори не е бисексуална.

— Дявол да го вземе! — смая се Броуди. — Работата ви е много интересна, Джан.

Като влезе в кабинета, Броуди се запита: „Добре, но къде тогава е бил Хупър вчера, дявол да го вземе?“

Още щом прекрачи прага, Броуди разбра, че ще трябва да се сражава съвсем сам. Всички членове на общинския съвет бяха приятели и съюзници на Вон: Тони Кацулис, строител, висок като пожарен кран; Нед Татчър, сух старец, чието семейство от три поколения владееше хотела „Гербът на Абелард“; Пол Коноувър, собственик на магазина за спиртни напитки в Амити; Рафи Лопес (произнасяше фамилното си име Лоупс), мургав речовит португалец, избран в съвета от цветнокожите, за да защищава правата им.

Четирима от членовете на общинския съвет се бяха разположили около масичката за вестници и списания в единия край на огромния кабинет. Вон седеше отсреща, зад бюрото си. Хупър беше до южния прозорец и гледаше океана.

— Къде е Албърт Морис? — обърна се Броуди към Вон и небрежно поздрави останалите.

— Не можа да дойде — отвърна Вон. — Изглежда е болен.

— А Фред Потър?

— И той. Май в града върлува вирус. — Вон се надигна. — Вече всички сме тук. Вземи си стол и се настанявай до масичката.

„Господи, колко зле изглежда“ — помисли си Броуди, като гледаше Вон, който му носеше стол с права облегалка от другия край на стаята. Очите на Вон бяха потъмнели и хлътнали. Кожата му бе придобила жълтеникавия оттенък на майонеза. Или е махмурлия, реши Броуди, или не си е доспивал цял месец.