Питър Бенчли - Челюсти

— И Дейвид ли е толкова богат?

— Да. Едно нещо ме кара да недоумявам. Има достатъчно пари, за да издържа себе си и куп жени до самата си смърт. Защо тогава се съблазни да се ожени за тази глупачка, втората си жена? Само защото тя има повече пари от него? Не разбирам. Може би поговорката е вярна — парите при пари отиват.

— С какво се занимаваше дядо ви?

— Железопътни линии и мини. Легално, така да се каже. В същността си той беше милионер-крадец. Едно време притежавал по-голямата част от Денвър. Бил е собственик на цял „квартал с червени фенери“.

— Очевидно е било много доходно.

— Не толкова — засмя се Хупър. — Доколкото ми е известно, предпочитал е да му се плаща в натура.

„Намекът е доста явен — помисли си Елън. — Какво да отговоря?“

— Вероятно всяка ученичка мечтае за това — игриво додаде тя.

— За какво?

— Ами за това… да бъде нещо като проститутка. Да спи с много мъже.

— И вие ли сте мечтали за това?

Елън се засмя, като се стараеше да скрие червенината, която плъзна по лицето й.

— Не си спомням — каза тя, — но според мен ние всички мечтаем за нещо.

Хупър се усмихна, облегна се на стола си и повика сервитьорката.

— Донесете ни бутилка изстудено „Шабли“, моля — поръча той.

Нещо се измени, помисли си Елън. Интересно дали откликва на нейния призив, както животното откликва на миризмата на самката? Дали е така, или не, няма значение — той премина в настъпление. От нея се искаше само да не охлади желанието му.

Донесоха обяда, а след минута и виното. Мидите, които Хупър бе поръчал, се оказаха големи колкото хризантеми.

— Камбала — определи той, когато сервитьорката си отиде. — Така си и знаех.

— Как отгатнахте? — попита Елън и веднага съжали за въпроса си. Не й се щеше разговорът да се измести в друга посока.

— Първо, парчетата са много големи и краищата им са твърде гладки. Очевидно са ги рязали с машинка.

— Можете да се откажете от поръчката си.

Дълбоко в себе си Елън се надяваше, че Матю няма да започне да се кара със сервитьорката и да им развали настроението.

— Бих могъл — съгласи се Хупър и й се усмихна. — Но при други обстоятелства.

Той наля чаша вино на Елън, после напълни и своята и произнесе тост:

— За мечтите! Разкажете ми, за какво мечтаете? — Очите му бяха ясни, прозрачносини, устните му — полуотворени и усмихнати.

Елън се засмя:

— Няма да ви бъде интересно. Само за обикновени делнични дреболии.

— Не може да бъде — възрази Хупър. — Разкажете ми все пак.

Той я молеше, не настояваше, но Елън чувстваше, че играта, която бе започнала, изисква да му отговори.

— Знаете ли… — запъна се. Усети да я полазват топли тръпки, а шията й пламна в огън. — Мечтая за най-обикновени неща.

Те се засмяха и когато смехът им стихна, Елън предложи:

— Хайде да пофантазираме.

— Добре. Откъде да започнем?

— Какво бихте правили с мен, ако искате да… разбирате, нали?

— Много интересен въпрос — с престорена сериозност отбеляза Хупър. — Но преди да отговоря какво, трябва да реша къде. Предполагам, че бихме могли да използваме хотелската ми стая.

— Твърде опасно. В „Гербът на Абелард“ всички ме познават. Изобщо в Амити е твърде рисковано.

— А може би у вас?

— Боже опази, не. Ако някое от децата се върне. И после…

— Разбирам. Не бива да се осквернява съпружеското ложе. Добре, тогава къде?

— По пътя за Монток трябва да има мотели. А още по-добре някъде около Ориент Пойнт.

— Напълно логично. Но дори ако няма мотели, колата е на наше разположение.

— Посред бял ден? Наистина имате необуздано въображение.

— Човек може да си фантазира, каквото иска… Ще се опитаме да намерим мотел — каза Хупър, — в който стаите да се намират в отделни постройки или да са разделени една от друга с дебели стени.

— Защо?

— За звуконепроницаемост. Стените в мотелите са тънки като хартия, а ние не трябва да се безпокоим дали някой търговец за обувки в съседната стая не притиска ухо до стената да ни слуша.

— А ако не намерим такъв мотел?

— Ще намерим — увери я Хупър. — Казах ви, човек може да си фантазира, каквото си иска.

„Защо ли непрекъснато повтаря все тази фраза? — помисли си Елън. — Едва ли само бръщолеви и фантазира, без да има намерение да го стори наяве.“ Тя търсеше въпрос, с който да продължи разговора.

— А под каква фамилия ще се запишем?

— Ах, да. Забравих. Просто не мога да си представя, че някой в наше време би се отнесъл сериозно към това. И все пак сте права: трябва да си измислим фамилно име; а ако неочаквано попаднем на старомоден собственик? Какво ще кажете за мистър и мисис Ал Кинси? Бихме могли да кажем, че сме в дълга научноизследователска командировка.