Питър Бенчли - Челюсти

— Още не сме решили — отвърна тя. — Просто си помечтахме.

— Така ли? — Той продължи да я гледа, но тя отвърна поглед встрани. — Трябва да си лягаш.

— Защо?

— Не се чувстваш добре. И вече за втори път миеш една и съща чаша. — Той извади една бира от хладилника. Дръпна силно металическото ухо и то се счупи.

— Дявол да го вземе! — изруга Броуди; хвърли кутията в кошчето за боклук и бързо излезе от кухнята.

В събота по обяд Броуди се бе изправил на върха на една дюна и наблюдаваше плажа, простиращ се под Скоч Роуд; чувстваше се наполовина таен агент, наполовина идиот. Носеше риза с къси ръкави и бански гащета — беше ги купил специално за дежуренето си на брега. Броуди се дразнеше от вида на собствените си крака, с белезникав тен, почти без косми. Искаше да дойде на плажа заедно с Елън, тогава нямаше да се чувства като бяла врана, но жена му не пожела и заяви, че докато го няма вкъщи през почивния ден, тя ще се заеме с домакинството. В плажната му чанта, която беше до него на пясъка, имаше бинокъл, портативна радиостанция, две кутии бира и сандвич, обвит с целофан. „Флика“ бавно се движеше на изток приблизително на четвърт или половин миля от брега. Загледан в катера, Броуди си каза: „Поне знам къде се намира Хупър в момента.“

Бреговата охрана се оказа права: денят обещаваше да бъде прекрасен, безоблачен, топъл, откъм морето подухваше лек ветрец. На плажа беше пусто. Десетина юноши се бяха разположили както обикновено на отделни групички. Няколко двойки дремеха по пясъка — лежаха неподвижно като мъртви; като че ли и най-малкото движение можеше да им попречи да получат желания тен. Някакво семейство се бе настанило около един мангал с дървени въглища, поставен направо на пясъка, и до ноздрите на Броуди достигна ароматът на печено месо.

Никой още не бе влязъл във водата. На два пъти родители заведоха децата си да попляскат във водата до самия бряг, но след няколко минути — дали им бе доскучало да стоят, или пък се страхуваха от акулата — наредиха на децата да излязат от водата.

Броуди дочу шум от стъпки по тревата зад себе си и се обърна. Мъж и жена на около петдесет години, и двамата доста пълни, с труд се изкачваха по дюната, като дърпаха за ръка две хленчещи хлапета. Мъжът носеше панталони в цвят каки, фланелка и гуменки. Жената бе облечена в къса шарена рокля, която откриваше повехналите й бедра. В ръката си държеше чифт сандали. По-надолу, на Скоч Роуд, бе паркиран автомобил с каравана.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди, когато двойката се изкачи на върха на дюната.

— Това ли е въпросният плаж? — поинтересува се жената.

— Кой плаж търсите? Градският се намира…

— Този, същия — мъжът измъкна карта от джоба си. Той говореше с акцент, който показваше, че живее в Куинсбъро. — Отбихме от двайсет и седмо шосе и карахме само напред. Това е мястото.

— А къде е акулата? — попита едно от децата, дебело тринайсетгодишно момче. — Ти каза, че ще отидем да видим акулата.

— Млъкни — прекъсна го баща му. После се обърна към Броуди:

— А къде е знаменитата акула?

— Каква акула?

— Онази, която разкъсала трима души. Съобщиха го по телевизията по три различни канала. Тук имало акула-човекоядец. Точно тук.

— Имаше акула. Но вече я няма — отвърна Броуди. — И ако ни провърви, няма да се върне повече.

Една минута мъжът гледаше Броуди от упор и после изръмжа:

— Изминахме толкова път, за да видим акулата, а вие ни разправяте, че си е отишла? По телевизията съобщиха съвсем друго нещо.

— С нищо не мога да ви помогна — отвърна Броуди. — Не знам кой ви е казал, че ще видите тази твар. Акулите не излизат на брега просто така, за да ви стиснат ръка.

— Стига си ме правил на глупак, приятелю.

Броуди се изпъчи.

— Слушайте, мистър — продума натъртено той и извади бележника си, напъхан в коланчето на плувките: разгърна го така, че мъжът да може да види полицейската му значка. — Аз съм началник на градската полиция. Не знам кой сте вие и за какъв се смятате, но нямате право да влизате в частните плажове на Амити и да хулиганствате. Сега казвайте какво ви трябва или се измитайте оттук.

Мъжът веднага се сви.

— Извинете — рече той. — За всичко е виновно това бясно движение по шосетата. Пък и хлапетата непрекъснато ми скимтяха на главата. Мислех, че ще ни се удаде да видим акулата. Заради нея се домъкнахме чак дотук.

— Пътували сте два часа и половина само за да видите акулата? Но защо?

— Нали трябва да се занимаваме с нещо. Миналата неделя отидохме в резервата „Джънгъл Хабитат“. Тоя път се канехме да пътуваме по крайбрежието на Джърси. Но чухме за акулата. Децата никога не са виждали акула.