Питър Бенчли - Челюсти

Броуди постави портативната радиостанция обратно в чантата и извади сандвича си. Хлябът беше изстинал и се бе вкоравил, тъй като бе поставен до натъпканата с лед найлонова торба, в която Броуди държеше бирата си.

В два и половина плажът се изпразни. Хората се разотидоха — кой да поиграе тенис, кой да се повози на яхта, кой да си направи прическа. Останаха само пет-шест момчета и семейството от Куинс.

Краката на Броуди започнаха да се зачервяват от слънцето — бледорозови петна се появиха по бедрата и глезените му и той ги прикри с кърпата си. После извади радиостанцията от чантата и повика Хендрикс:

— Как е, Хендрикс?

— Нищо ново, шефе. Приемам.

— Някой къпе ли се във водата?

— Не. Нагазват в плиткото, но веднага се връщат. Приемам.

— И тук няма нищо ново. Какво се чува за продавача на билети?

— Нищо. Но вече никой не показва билети. Мисля, че са го открили. Приемам.

— А момчетата от телевизията?

— Заминаха си. Преди няколко минути. Питаха ме къде могат да ви намерят. Приемам.

— За какво съм им?

— Нямам представа. Приемам.

— Каза ли им къде съм?

— Разбира се. Защо да не им кажа? Приемам.

— Добре. Ще се свържа с теб по-късно.

Броуди реши да се поразходи. Докосна с пръст едно розово петно на бедрото си. То веднага избеля, а после, когато отмести пръста си, стана кървавочервено. Той стана, загърна хавлията около кръста си, за да се предпази от слънцето, и с радиостанцията в ръце тръгна към водата.

В същия миг чу шум от мотор, върна се назад и се заизкачва отново към върха на дюната. На Скоч Роуд спря бял микробус. Отстрани с черни букви беше написано: „Радио и телевизия. Новини.“

Вратичката откъм страната на шофьора се отвори, от нея излезе някакъв мъж и закрачи тромаво по пясъка към Броуди.

Когато мъжът се приближи, Броуди си помисли, че някъде го е виждал. Имаше дълги къдрави коси и извити, приличащи на велосипедно кормило мустаци.

— Вие ли сте шефът на полицията? — попита той, когато се изправи пред Броуди.

— Да.

— Казаха ми, че мога да ви намеря тук. Аз съм Боб Мидълтън от новините, четвърти канал.

— Репортер ли сте?

— Да. Екипът е в микробуса.

— Струва ми се, че вече съм ви виждал някъде. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искаме да вземем интервю.

— По какъв въпрос?

— За тази история с акулата. Интересуваме се защо решихте да откриете плажовете.

Броуди си помисли малко. „Дявол да го вземе — хрумна му внезапно, — малко реклама ще бъде от полза за града, особено сега, когато едва ли нещо ще се случи. Във всеки случай едва ли точно днес.“

— Добре — каза Броуди. — Къде ще поговорим?

— На плажа. Ще повикам екипа. След няколко минути ще подготвим апаратурата, а дотогава вие можете да си вършите работата. Когато бъдем готови, ще ви викна. — Мидълтън повлече с труд крака надолу към колата.

Броуди нямаше нещо особено за вършене. Искаше му се да се разтъпче и тръгна към брега.

Когато минаваше покрай групата младежи, той дочу как един от тях попита:

— Е какво? Кой ще посмее? Десет долара са си десет долара.

— Стига, Лимбоу, престани — сряза го едно момиче от същата компания.

Броуди се спря на четири-пет метра от тях, като се правеше, че разглежда нещо във водата.

— Защо? — продължаваше момчето. — Парите си струват. Ще посмее ли някой? Преди пет минути всички ме уверявахте, че тук няма никаква акула.

— Като си такъв храбрец, защо сам не влезеш? — намеси се друг младеж.

— Пръв предложих — отвърна момчето, което наричаха Лимбоу. — Никой от вас няма да ми плати десет долара, ако вляза във водата. И така, какво ще кажете?

Една минута всички мълчаха, след това едно от момчетата попита:

— Десет долара? В брой?

— Ето ги — Лимбоу развя десетдоларова банкнота.

— И докъде трябва да преплувам?

— Чакай да помисля. Сто метра. Достатъчно е, нали? Става ли?

— А как ще разбера, че съм преплувал сто метра?

— Ще прецениш на око. Ще плуваш, ще плуваш и ще спреш. Като видим, че си примерно на сто метра от брега, ще ти махна с ръка и ти ще се върнеш обратно.

— Съгласен.

Момчето стана.

— Джими, ти си полудял — каза едно момиче. — Защо искаш да влезеш във водата? Толкова ли ти трябват тези десет долара?

— Мислиш, че се страхувам?

— Никой не твърди, че се страхуваш — отвърна момичето. — Само че тази глупост никому не е нужна.

— Десет долара винаги са от полза — заяви момчето, — особено сега, когато старият престана да ми дава джобни пари, след като ме пипнаха да пуша марихуана на сватбата на леля ми.