Питър Бенчли - Челюсти

Младежът отново отпусна глава и заплува. Вълната го подхвана и го тласна към брега. Сега с две-три загребвания той достигна плиткото и можеше вече да се изправи. Водата достигаше раменете му и той с усилие закрачи към брега.

— Излизай! — каза Броуди.

— Идвам — отвърна момчето. — Но какво има?

Мидълтън стоеше на няколко метра зад Броуди с микрофон в ръка.

— Какво си хванал в обектив, Уолтър? — попита той.

— Момчето и полицая — отвърна операторът. — И двамата. В среден план.

— Добре. Готов ли си, Ърв?

Звукооператорът кимна.

Мидълтън заговори в микрофона:

— Дами и господа, на плажа нещо става, но ние не знаем какво точно. Известно ни е само едно: Джим Прескот влезе и заплува, а някакъв човек с катер забеляза нещо във водата. Сега началникът на полицията Броуди вика Джим на брега. Не е изключено да се е появила акулата, но не можем да твърдим със сигурност.

Хупър даде заден ход, за да се отдалечи от прибоя. Той погледна зад кърмата и видя сребристата следа, която се вряза в сиво-синята вода. Тя се сливаше с вълната, но все пак се движеше самостоятелно. В първия миг Хупър не можа да разбере какво става. После се досети, макар да не бе видял ясно акулата.

— Пази се! — завика той.

— Какво има? — тревожно попита Броуди.

— Акулата! Издърпайте момчето! По-бързо!

Момчето чу Хупър и понечи да побегне. Но водата стигаше до гърдите му и той се движеше бавно и много трудно.

Вълната удари момчето в гърба. То се заклати, после отново се изправи и напрегна цялото си тяло напред.

Броуди се хвърли във водата и се опита да достигне Джим, но вълната го удари в краката и го отблъсна.

— Сега човекът от моторницата извика нещо за акула — изрече Мидълтън в микрофона.

— Акулата ли е това? — попита човекът от Куинс, който се бе спрял до Мидълтън. — Не я виждам.

— Кой сте вие? — попита го Мидълтън.

— Лестър Краслоу. Искате да ме интервюирате ли?

— Изчезвайте оттук.

Сега момчето се движеше по-бързо, като разсичаше водата с гърди и си помагаше с ръце. Не видя как зад него се появи перка — кафяво-сива островърха перка.

— Ето я — извика Краслоу. — Виждаш ли я, Бени? А ти, Дейви? Ето я там!

— Нищо не виждам — захленчи едно от момченцата.

— Ето я, Уолтър! Виждаш ли я? — възкликна Мидълтън.

— Снимам — отвърна операторът. — Да, готово.

— По-бързо! — извика Броуди. Той протегна ръка на момчето, чиито очи бяха широко разтворени от ужас. Ноздрите му бяха разширени и от тях изтичаше слуз и вода. Броуди сграбчи момчето за ръката и го затегли към себе си. Хвана го през раменете и двамата се измъкнаха на брега, като залитаха.

Перката се скри под водата и като се спусна по наклона на океанското дъно, рибата се отправи към дълбините.

Броуди стоеше на брега и придържаше момчето.

— Добре ли си? — попита той.

— Искам да си отида у дома. — Джими трепереше.

— Вярвам ти — отвърна Броуди и поведе момчето към приятелите му, но Мидълтън ги пресрещна.

— Можете ли да го повторите?

— Какво да повторя?

— Онова, което казахте на младежа. Можете ли да повторите всичко отначало?

— Омитайте се! — озъби се Броуди. Той поведе Джими към приятелите му и се обърна към младежа, който бе предложил парите:

— Отведи го вкъщи и му дай десетте долара.

Момчето кимна — то бе пребледняло от страх.

Броуди видя радиостанцията си да се носи край брега в пяната на разбиващите се вълни. Той я измъкна, изсуши я с хавлията си, натисна бутона за свързване и каза:

— Ленард, чуваш ли ме?

— Чувам ви, шефе. Приемам.

— Тук се появи акулата. Всички трябва веднага да излязат от водата. А ти остани на поста си, докато не дойде смяната ти. Никой не бива да се приближава до водата. Плажът официално е закрит.

— Добре, шефе. Пострадал ли е някой? Приемам.

— Слава богу, не. Но едва не пострада.

— Добре, шефе. Приемам, и край.

Когато Броуди тръгна към мястото, където бе оставил плажната си чанта, Мидълтън го повика:

— Слушайте, шефе, може ли да взема интервю от вас?

Броуди се спря със силното желание да го изпрати по дяволите, но вместо това отвърна:

— За какво искате да ме питате? Видяхте всичко не по-лошо от мен.

— Само два въпроса.

Броуди въздъхна и тръгна към Мидълтън и снимачния му екип.

— Добре — каза той. — Съгласен съм.

— Колко лента ти остана, Уолтър? — попита Мидълтън.

— Около петнайсет метра. Давай по-кратко.

— Добре. Започвай.

— Снимам.

— И така, мистър Броуди — каза Мидълтън, — на вас ви провървя, как мислите?