Питър Бенчли - Челюсти

— Откъде знаете, че акулата е голяма?

— От приказките на хората. Някои от тях сигурно преувеличават, но без съмнение рибката си е голяма.

— Знаем. Можете ли да ни помогнете?

— Разбирам. Чаках да ми се обадите.

— И така, ще можете ли?

— Зависи.

— От какво?

— Колко ще изкарам?

— Обикновено колко долара припечелвате за едно денонощие? Ще ви заплащаме всеки ден, докато не убиете тази твар.

— Няма да стане — отговори Куинт. — За такава работа и плащането трябва да е специално.

— Какво искате да кажете?

— Обикновено получавам двеста долара дневно. Но вашият случай е особен. Ще се съглася да се заема с акулата срещу двойна надница.

— О, не.

— Дочуване.

— Почакайте! Но това е просто грабеж!

— Нямате изход.

— Ще се намерят и други рибари.

Броуди чу как Куинт се закиска на пресекулки, като че лаеше.

— Разбира се, че ще се намерят — каза Куинт. — Един вече се намери. Изпратете друг. Изпратете десет. После, когато отново си спомните за мен, ще поискам тройна цена. Времето работи за мен.

— Става дума не за някаква услуга — рече Броуди. — Знам, че и вие припечелвате хляба си. Но акулата взима жертви. Трябва да сложим край на това, да спасим хората от смърт. А вие можете да ни помогнете. Защо не се съгласите да го сторите поне срещу редовната си тарифа?

— Трогнахте ме — отвърна Куинт. — Вие трябва да убиете акулата и аз ще се опитам да го сторя вместо вас. Не давам никакви гаранции, но ще направя всичко възможно. А това „всичко възможно“ струва четиристотин долара на ден.

Броуди въздъхна:

— Не съм сигурен дали общината ще даде парите.

— Намерете отнякъде другаде.

— Кога ще хванете акулата?

— След ден, след седмица, след месец. Кой знае? Може въобще да не я хвана. Може да си е отишла вече.

— Дай боже — въздъхна Броуди. Помълча известно време и накрая отсече: — Нямаме друг изход.

— Прав сте.

— Ще можете ли да излезете в океана още утре?

— Не. Ще изляза най-рано в понеделник. Утре ще имам гости.

— Гости? Какво, да не би да сте канили някого на обяд?

Отсреща отново се чу пронизителен лаещ смях.

— Гости наричам хората, които наемат катера — отвърна той. — Вижда се, че не се занимавате често с риболов.

Броуди се изчерви.

— Което е вярно, вярно си е. А не можете ли да откажете на гостите си? Все пак ние плащаме повече и имаме предимство пред другите.

— Не мога. Те са мои редовни клиенти. Не мога да им откажа. В противен случай ще ги изгубя. А вие сте случаен клиент.

— Да предположим, че още утре намерите акулата. Ще се опитате ли да я уловите?

— Това би ви спестило куп пари, нали? Но ние няма да видим вашата рибка. Ще отплаваме право на изток. Там рибата добре кълве. Някога трябва да опитате.

— Значи, уговорено?

— Вижте, ще имам нужда от още нещо — каза Куинт. — Трябва ми още един човек. Сега нямам помощник, а без него ще ми е трудно да измъкна такава рибка.

— Но къде е помощникът ви? Удавил ли се е?

— Не. Отиде си. Нервите му не издържаха. При нашата работа това рано или късно с всеки се случва. Мозъкът им се разкашква.

— Но вие все още се държите.

— Разбира се. По-умен съм от рибата.

— Това достатъчно ли е — да си по-умен от рибата?

— Досега ми е вършило работа. Нали съм още жив? Е, какво? Ще ми намерите ли човек.

— А вие не можете ли сам да си потърсите помощник?

— Не толкова бързо и не за такава работа.

— А утре с кого ще отплавате?

— С едно момче. Но като тръгна за голямата акула, няма да го взема.

— Ясно — каза Броуди. Той вече се съмняваше дали въобще бе разумно да се обажда на Куинт. — Аз ще ви стана помощник — това неочаквано се изплъзна от устата, сам се смая на смелостта си и ужас го обзе при мисълта, че дава такова обещание.

— Вие ли? Ха-ха-ха!

Броуди се засегна от насмешката в гласа на Куинт.

— На мен може да се разчита — каза той.

— Възможно е. Не ви познавам. Но с акулата няма да се справите, щом като нищо не разбирате от риболов. Можете ли да плувате?

— Разбира се. Защо?

— Ако паднете зад борда, ще ми трябва време да завия и да ви кача отново на катера.

— Не се безпокойте за мен.

— Ваша работа. Но на мен ми трябва човек, който да разбира от риболов. Или поне да умее да управлява катера.

Броуди погледна през бюрото си към Хупър. Най-малко му се щеше да търси акулата заедно с младия ихтиолог — на борда Хупър щеше да го превъзхожда със знанията си. Броуди би могъл да отпрати Хупър сам, а самият той да си остане на брега. Съзнаваше обаче, че такова решение би означавало капитулация: все едно да си признае, че се бои да се срещне лице в лице с опасността и че не е способен да победи необикновения враг, който воюва срещу собствения му град. Освен това не бе изключено, че ако прекара цял ден на катера, Хупър ще проговори и Броуди ще разбере къде ихтиологът е прекарал миналата дъждовна сряда. Броуди просто бе обсебен от желанието да научи какво бе правил Хупър в онзи ден и всеки път, щом си помислеше за това, започваше да се терзае от една и съща мисъл. Щеше му се да вярва, че Хупър е бил на кино или е играл дама в клуба „Фийлд“, или е пушил марихуана с някое хипи, или пък е спал с някое момиченце. Беше му все едно с какво се бе занимавал ихтиологът, стига само да не се бе срещал с Елън. А ако е бил с нея? Тогава? Самата мисъл за това му беше непоносима.