Питър Бенчли - Челюсти

Броуди прикри телефонната слушалка с длан и се обърна към Хупър:

— Може би вие ще тръгнете с него? Куинт има нужда от помощник.

— Той дори няма помощник? Ама че работа!

— Това няма значение. Ще тръгнете ли, или не?

— Ще тръгна — отвърна Хупър. — Навярно цял живот ще съжалявам за това, но добре, ще тръгна с вас. Искам да видя акулата със собствените си очи, а това е единственият начин.

— Добре, намерих ви помощник — каза Броуди на Куинт.

— Ще се справи ли с катера?

— Ще се справи.

— В такъв случай ще се срещнем в понеделник в шест часа сутринта. Вземете нещо за хапване. Знаете ли как да стигнете дотук?

— Шосе номер двайсет и седем, до завоя към Обетованата земя, нали така?

— Да. По посока към Кранбъри Хоул. Ще карате право към града. На около ето метра от последните къщи завивате наляво по коларския път.

— Има ли някакъв знак?

— Не, но това е единственият път за насам. Свършва точно до пристана.

— И там е само вашият катер?

— Да. Нарича се „Орка“.

— Разбрано. До понеделник.

— Има още нещо — каза Куинт. — Ще ми плащате в брой всеки ден в предплата.

— Добре, но защо в предплата?

— Винаги вземам в предплата. Не бих искал да отидете на дъното заедно с парите ми, ако паднете зад борда.

— Става — съгласи се Броуди. — Ще си ги получите. — Той остави слушалката и каза на Хупър:

— Ще ви бъде ли удобно в понеделник в шест часа сутринта?

— Да.

— Правилно ли разбрах, че и ти ще отидеш, Мартин? — попита Медоус.

Броуди кимна:

— Такава ми е работата.

— Мисля, че подобна задача надхвърля служебните ти задължения.

— Вече е решено.

— Как се казва катерът? — попита Хупър.

— Мисля, че „Орка“ — отвърна Броуди. — Не знам какво означава.

— „Орка“ е косатка-убиец.

Медоус, Хупър и Уитман се готвеха да си тръгват.

— Желая ви успех — каза Уитман. — Дори ви завиждам. Преследването вероятно ще бъде вълнуващо преживяване.

— Мога да мина и без чак толкова вълнуващо преживяване — заяви Броуди. — Просто искам да свърша с тази проклета твар.

Вече на вратата Хупър се обърна.

— Спомних си нещо — каза той. — Знаете ли как австралийците наричат бялата акула?

— Не — отвърна Броуди без всякакъв интерес. — Как?

— Бялата смърт.

— Нарочно ми го казахте, нали? — попита Броуди, докато затваряше вратата зад тях.

На изхода на полицейското управление нощният дежурен спря Броуди:

— Шефе, звъниха ви, когато бяхте в кабинета си. Реших, че не си струва да ви безпокоя.

— Кой беше?

— Мисис Вон.

— Мисис Вон?

Броуди не си спомняше някога да е разговарял с Елинор по телефона.

— Помоли ме да ви предам, че не е толкова спешно.

— Веднага ще й се обадя. Тя е много стеснителна. Дори ако се запали домът й, тя ще се обади на пожарникарите и ще започне да им се извинява за безпокойството и ще ги попита дали биха наминали към нея, ако са някъде наблизо.

Докато се връщаше в кабинета си, Броуди си спомни, че веднъж Вон бе казал за Елинор: „Всеки път, когато жена ми пише чек за един долар, тя не попълва нулите в графата за центовете, за да не оскърби получателя с недоверието си: да не би той да си помисли, че го смята способен да надпише няколко цента.“

Броуди набра телефонния номер на Вон и Елинор тутакси вдигна слушалката. „Седяла е до апарата“ — помисли си Броуди.

— Елинор, обажда се Мартин Броуди. Вие сте ми звънили?

— О, да. Ужасно ми е неудобно да ви безпокоя, Мартин. Ако предпочитате…

— Не, имам време. Какво искахте да ми кажете?

— Исках… звъних ви, защото, както ми е известно, днес Лари е разговарял с вас. Помислих си, че може да знаете дали… дали не се е случило нещо.

„Тя не е в течение на нещата — помисли си Броуди. — Но проклет да бъда, ако Елинор Вон разбере нещо от мен.“

— Какво се е случило? За какво говорите?

— Не знам как да започна, но… виждате ли, както сам знаете, Лари пие малко. И много рядко, поне у дома.

— Да?

— Тази вечер, като се прибра вкъщи, той не каза нито дума. Просто влезе в кабинета си и, както ми се стори, изпил е почти цяла бутилка уиски. Сега спи в креслото.

— На ваше място не бих се тревожил, Елинор. Вероятно нещо го безпокои. Всеки от нас от време на време попада в подобно положение.

— Разбирам. Само че… нещо лошо се е случило, чувствам го. Не е на себе си вече няколко дни. Мислех си, че може би… вие сте му приятел. Не знаете ли какво му е?

„Приятел“ — помисли си Броуди. Почти същото бе казал и Вон, но той се бе изразил по-различно: „Някога бяхме приятели.“