Питър Бенчли - Челюсти

Първо донесе напитките на Дороти и Дейзи, после се върна да вземе своята чаша и чашата на Медоус. Сръбна последна голяма глътка, преди да се присъедини към компанията, и в този миг в кухнята влезе Елън.

— Не ти ли се струва, че пиеш много? — попита тя.

— Чувствам се прекрасно — отговори той. — Не се безпокой за мен.

— Не беше много любезен.

— Нима? Струва ми се, че бях очарователен.

— Не съм на същото мнение.

Той й се усмихна и отвърна:

— Всичко това са глупости. — И докато говореше, разбра, че тя е права. Не трябваше да пие повече. После влезе в гостната.

Децата се качиха в стаята си. Дороти Медоус, която се бе разположила на дивана до Хупър, го разпитваше за работата му в Удс Хоул. Медоус се бе настанил срещу тях и мълчаливо слушаше. Дейзи Уикър седеше сама в другия край на стаята до камината и на устните й играеше лека усмивка. Броуди подаде чашата на Медоус и отиде при нея.

— На какво се усмихвате? — попита той.

— Усмихвам ли се? Не съм забелязала.

— Спомнихте си нещо забавно?

— Не. Просто ми е интересно. Никога не съм била в дома на полицай.

— И какво очаквахте да видите? Решетки по прозорците? Караул на входа?

— Не, не. Просто ми е любопитно.

— И до какъв извод стигнахте? Обикновен, нормален дом, като у всеки друг човек. Така ли?

— Да… в известен смисъл.

— Какво искате да кажете?

— Не, нищо особено.

Тя отпи от чашата си и попита:

— Харесвате ли професията си?

Броуди не можеше да твърди със сигурност дали във въпроса й има враждебност, или е безобиден.

— Да — отвърна той. — Работата ми е хубава и има определен смисъл.

— Какъв смисъл?

— Не знаете ли? — каза той, леко раздразнен. — Поддържам реда.

— Не се ли чувствате отчужден?

— Но защо, дявол да го вземе, трябва да се чувствам отчужден? От кого?

— От хората. Искам да кажа, че главният смисъл на вашето съществуване е да говорите на хората какво не бива да вършат. Нима това не ви кара да се чувствате различен от другите?

Отначало Броуди си помисли, че го разиграват, но момичето ни веднъж не се усмихна и не отвърна поглед встрани.

— Не, не се чувствам различен от другите — заяви той. — Не разбирам защо именно аз трябва да страдам от подобен комплекс, а не, да речем, вие, която по цял ден стоите зад щанда на това магазинче, какво беше там…

— Антикварно.

— Всъщност какво продавате?

— Продаваме на хората минало. Това ги утешава.

— Как тъй продаваме минало?

— Продаваме старинни вещи. Купуват ги хора, които ненавиждат настоящето си и се чувстват уверени само като се върнат в миналото си. Обзалагам се, че и за вас е важно.

— Кое? Миналото?

— Не. Увереността. Нима това не е най-главното в професията на полицая?

Броуди хвърли поглед към другия край на стаята и видя, че чашата на Медоус е празна.

— Извинявайте, трябва да се погрижа за приятеля си.

— Разбира се. Беше ми приятно да разговарям с вас.

Броуди занесе чашата на Медоус и своята собствена чаша в кухнята. Елън пълнеше купичката с царевични пръчици.

— Дявол да го вземе, откъде си изкопала това момиче? — попита той.

— Кого? Дейзи? Казах ти, че работи в антикварно магазинче.

— Разговаряла ли си някога с нея?

— Да, малко. Според мен тя е много мила и никак не е глупава.

— Чукната е в главата. Когато подобни персони започнат да си дерат гърлото в участъка, ние набързо ги укротяваме.

Той напълни чашата на Медоус, после своята собствена чаша. Като вдигна поглед, видя, че Елън го гледа в упор.

— Какво ти е? — попита тя.

— Не ми харесва, когато гостите ме оскърбяват в собствения ми дом.

— Моля те, Мартин. Сигурна съм, че не е искала да те обиди. Вероятно е казала онова, което мисли, сега това е на мода, нали знаеш?

— Ако каже още нещо такова, ще се наложи да си тръгне, предупреждавам те. — Той взе чашите и се отправи към вратата.

Елън го повика:

— Мартин… — Той се спря. Моля те… Заради мен.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

Той напълни чашите на Хупър и на Дейзи, но не доля своята. После седна на дивана и като сръбваше от уискито си, се заслуша в някаква дълга история, която Медоус разказваше на Дейзи. Броуди не се чувстваше зле, напротив, беше дори твърде добре и знаеше, че ако не пие повече преди вечерята, всичко ще се размине.

В осем и половина Елън донесе от кухнята чинии за супата и ги подреди на масата.

— Мартин — каза тя, — отвори, моля те, виното, а аз ще поканя гостите.

— Виното ли?

— В кухнята има три бутилки. Бялото е в хладилника, а червеното — на полицата. Отвори и трите бутилки. Червеното трябва малко да „подиша“.