Питър Бенчли - Челюсти

— А аз не мисля за миналото.

— Наистина ли? Защо?

— Просто защото не беше толкова забележително. Дейвид беше първородният. А аз съм плод на по-късно хрумване. Вероятно моята житейска мисия е била да закрепя семейните връзки. Обаче се провалих. Много е лошо, когато още от самото начало не оправдаеш надеждите. Дейвид беше на двайсет години, когато родителите ми се разведоха. Аз нямах още единайсет. Разводът им не беше от приятните, както и последните няколко години преди него. Всъщност най-обикновена история, ала ми подейства твърде зле. Може би преувеличавам. Така или иначе, чакам много от бъдещето. Рядко се заглеждам в миналото.

— Като че ли така е по-разумно.

— Не знам. Вероятно ако миналото ми беше щастливо, бих живял главно с него. Но… да не говорим повече за това. Трябва да отида на пристанището. Все пак да ви откарам с колата?

— Не, благодаря. Моята кола е паркирана от другата страна на улицата.

— Добре. Знаете ли… — Хупър протегна ръка — беше ми изключително приятно да се срещна отново с вас. Надявам се пак да ви видя, преди да си замина.

— Аз също — каза Елън и му стисна ръката.

— Дали не бих могъл да ви склоня да дойдете на тенискорта някой следобед?

Елън се засмя.

— На тенискорта? Вече не си спомням кога за последен път държах ракета в ръката си. Все пак благодаря ви за поканата.

— Няма защо, довиждане. — Хупър се обърна и бързо тръгна по тротоара към зеления си форд.

Елън стоеше и гледаше как Хупър запали колата, как направи маневра и излезе от паркинга на улицата. Когато мина край нея, тя вдигна ръка и плахо му махна. Хупър също й махна от прозорчето. После зави зад ъгъла и се скри от погледа й.

Ужасна, мъчителна тъга обхвана Елън. По-ясно от всякога тя разбра, че най-хубавите години от живота й, или поне онези, които бяха изпълнени със светлина и радост, са вече отминали. Това усещане мигом предизвика у нея чувство за вина: то бе доказателство, че не е добра майка и съпруга. Тя ненавиждаше живота си, ненавиждаше и себе си заради това. Спомни си куплет от песничката, която Били пускаше на стереоуредбата: „Бих заменила всичките «утре» за едно «вчера»“. Съгласна ли е на такава сделка? Елън се замисли. Но каква полза от подобно умуване? Вчерашните дни са отлетели. Не можеш да върнеш нито едно от ярките радостни преживявания, те се носеха все по-далеч, натам, откъдето нямаше връщане.

Припомни си усмихнатото лице на Хупър. Забравѝ го, заповяда си тя. Всичко това са глупости. Не, не просто глупости, а самоунищожение.

Елън прекоси улицата и седна в колата. Когато се вля в движението, зърна Лари Вон, застанал край ъгъла. „О, боже — помисли си тя с изумление, — изглежда също тъй тъжен като мен.“

Краят на седмицата е толкова тих и спокоен само през късна есен. Тъй като плажовете бяха закрити, а полицията ги охраняваше от ранно утро до настъпването на нощта, градът изглеждаше мъртъв. Хупър бе взел катера на Бен Гарднър и патрулираше нагоре-надолу край брега, но във водата не видя нищо друго освен няколко пасажа дребна риба и един малък пасаж херинга. Неделята прекара край бреговете на Истхамптън — на плажа бе пълно с народ и той реши, че акулата най-вероятно ще се появи там, където има много хора. Вечерта заяви на Броуди, че, съдейки по всичко, акулата се спотайва на дълбокото.

— Защо мислите така? — попита Броуди.

— Няма и следа от нея — отвърна Хупър. — А край брега плуват много и различни риби. Ако наблизо се намираше голямата бяла акула, всички риби щяха да изчезнат. Във всеки случай така твърдят водолазите: когато голямата бяла акула е наоколо, във водата не плува нищо друго.

— Не ме убедихте — каза Броуди. — Не дотолкова, че да открия плажовете.

Той знаеше, че след тези спокойни почивни дни, в които нямаше нито едно произшествие, Вон отново ще окаже натиск върху него. Останалите търговци на недвижими имоти и собственици на магазини също щяха да настояват да открие плажовете. Дори му се прииска Хупър да намери акулата. Тогава поне нещата щяха да бъдат определени. Сега налице бе само нейното отсъствие, а това не значеше почти нищо за полицая.

В понеделник през деня Броуди седеше в кабинета си, когато влезе Биксби и му съобщи, че Елън го търси по телефона.

— Извинявай, че те безпокоя — каза тя, — но ми се иска да се посъветвам с теб. Какво ще кажеш, ако поканим гости на вечеря? Как гледаш на тази идея?

— По какъв повод?

— Просто така, без повод. Не сме го правили цяла вечност. Дори не помня кога канихме гости за последен път.