Питър Бенчли - Челюсти

— Толкова се радвам, че не сте участвали в тази експедиция — каза Елън. Вероятно бихте пожелали да погледнете как изглежда отвътре пастта на някоя от онези акули. Но разкажете ми за Дейвид. Как е той?

— При него всичко е наред и в частност, и в цялост. Търговски посредник е в Сан Франциско.

— И в частност, и в цялост? Какво искате да кажете?

— Ожени се втори път. Може би познавате първата му жена — Пати Фремонт?

— Разбира се. Често играехме тенис. Тя един вид наследи Дейвид от мен. Впрочем, точно така беше.

— Живяха заедно три години и тя се увлече по някакъв голям предприемач, собственик на къщи в Антиб. Тогава Дейвид си намери друго момиче — баща й притежава контролния пакет акции на една петролна компания. Момичето е доста хубавичко и също толкова плиткоумно. Ако Дейвид притежаваше зрънце здрав разум в главата си, за нищо на света не би се разделил с вас.

Елън се изчерви и промълви:

— Много сте любезен.

— Говоря сериозно. Аз лично никога не бих постъпил така.

— А как постъпихте вие лично? Коя е щастливката, успяла да ви покори?

— Още никоя. Мисля, че момичетата просто не проумяват какъв шанс изпускат — засмя се Хупър. — Разкажете ми за себе си. Не, недейте. Сам ще се опитам да отгатна. Три деца? Прав ли съм?

— Прав сте. Не предполагах, че ми личи.

— Не, не. Нямах това предвид. Съвсем не ви личи подобно нещо. Съпругът ви — чакайте да помисля… — той е адвокат. Имате апартамент в Ню Йорк и къща в Амити. Трябва да сте много щастлива. Радвам се за вас.

Като се усмихна, Елън поклати глава.

— Не съвсем. Искам да кажа, щастлива съм естествено, но не отгатнахте всичко. Мъжът ми е началник на полицията в Амити.

Само за миг в очите на Хупър се мярна удивление. После той се плесна с ръка по челото и възкликна:

— Какъв глупак съм! Разбира се, Броуди. Не направих връзката. Но това е чудесно! Миналата вечер се запознах със съпруга ви. Изглежда момче на място.

На Елън й се стори, че долови лека ирония в гласа му, но веднага си каза: „Не изглупявай. Въобразяваш си какво ли не!“

— Колко време имате намерение да останете тук? — попита тя.

— Не знам. Зависи от акулата. Ако си отиде, и аз ще си отида.

— В Удс Хоул ли живеете?

— Недалеч от него. В Хайаниспорт. Имам малка къща на самия бряг. Обичам да живея до водата. Ако се отдалеча от океана на повече от петнайсет километра, получавам клаустрофобия.

— Съвсем сам ли живеете?

— Да, сам. Само аз, книгите ми и една стереоуредба, за която платих сума пари. А вие танцувате ли още?

— Да танцувам?

— Да. Сега си спомних. Дейвид казваше, че сте най-добрата партньорка от всички момичета, с които е ходил. Нали бяхте победителка в едно състезание по танци?

Миналото — като птица, която дълго са държали в клетка и изведнъж са пуснали на свобода — долетя при нея и закръжи над главата й. Сърцето й замря от копнеж.

— Да, това беше състезание за най-добро изпълнение на самба — каза тя. — В Плажния клуб. Бях забравила. Не, не танцувам вече. Мартин не танцува, а дори и да танцуваше, струва ми се, че вече никъде не свирят такава музика.

— Жалко. А Дейвид твърдеше, че сте били великолепна.

— Беше изумителна вечер — каза Елън и се унесе в спомени, като връщаше в паметта си и най-дребните подробности. — Свиреше оркестърът на Лестър Ланин. Плажният клуб бе украсен с гирлянди и балони. Дейвид бе облякъл любимото си сако от червена коприна.

— Сега аз го нося — заяви Хупър. — Получих го в наследство.

— По онова време изпълняваха чудесни песни, например „Планинска зеленина“. Дейвид прекрасно танцуваше степ. Не беше лесно да му бъдеш партньорка на степ, но той не обичаше валса, казваше, че му се завива свят. Всички бяхме толкова почернели! Мисля, че цяло лято не падна дъжд. Помня, че в онази вечер носех жълта рокля — тя чудесно отиваше на тена ми. Проведоха се две състезания: за най-добро изпълнение на чарлстон, в което победиха Сузи Кендъл и Чип Фогарти, и за самба. Засвириха „Бразилия“ чак накрая и ние танцувахме така, сякаш от това зависеше животът ни. Мислех, че когато танцът свърши, ще се строполя на земята. И знаете ли какво получихме за награда? Консерва от пиле. Стоеше в стаята ми, докато не се изду и татко не ме накара да я изхвърля. — Елън се усмихна. — Колко весело беше тогава. Старая се да не мисля за онова време твърде често.

— Защо?

— Без да щем, винаги украсяваме миналото. После, в бъдещето, ще украсяваме настоящето си по същия начин. Когато човек си спомня за миналите радости твърде често, става му тъжно. Започва да му се струва, че никога няма да е така хубаво, както преди.