Питър Бенчли - Челюсти

През няколко квартала в малка дървена къща един негър седеше на леглото до краката на сина си.

— Каква приказка да прочетем? — попита той.

— Не искам да чета приказка — каза седемгодишното момче. — Искам да разкажем нещо.

— Добре. И какво ще разкажем?

— За акулата. Нека разкажем за акулата.

Мъжът трепна.

— Не. По-добре да разкажем за… за мечката.

— Не, за акулата. Искам да знам всичко за акулата.

— Искаш приказка за акулата ли?

— Да. Нека започва така: Имало едно време акула, която ядяла хора.

— Това не е хубава приказка.

— Защо акулите ядат хора?

— Предполагам, защото са гладни. Всъщност не знам.

— Когато акулата те яде, тече ли ти кръв?

— Да — каза мъжът. — Хайде, нека разкажем приказка за някое друго животно. Ще сънуваш кошмари, ако си разказваме за акулата.

— Няма. Ако акулата се опита да ме изяде, ще й дам един по муцуната.

— Никаква акула няма намерение да те изяде.

— Защо не? Ако вляза във водата да поплувам, обзалагам се, че ще пристигне да ме изяде. Акулите не ядат ли негри?

— Стига вече! Не желая да слушам повече за акули.

Мъжът взе няколко книги от нощната масичка.

— Хайде да четем „Питър Пан 9 9 Известна приказка за деца от английския писател Джеймс Матю Бари (1860–1937). — Б.пр. “.

В петък по обяд на път за вкъщи от саутхамптънската болница Елън се отби в пощенската станция да купи марки и да прибере писмата. Пощата в Амити не се разнасяше по домовете. По принцип само специални пратки се доставяха вкъщи в радиус на една миля от пощенската станция; но практически дори бързите телеграми (с изключение на онези, на които бе отбелязано, че се изпращат от федералното правителство) се пазеха в станцията, докато някой не дойдеше да си ги потърси.

Пощата се помещаваше в неголямо квадратно здание на Тийл Стрийт, близо до главната улица. Разполагаше с петстотин пощенски кутии, триста и четирийсет от които бяха наети от постоянните жители на Амити.

Останалите сто и шейсет се предоставяха на летовниците, а на кои именно — това зависеше от началничката на пощата Мини Елдридж. Онези, които й бяха симпатични, получаваха разрешение да наемат пощенска кутия за летния сезон. Хората, които не й бяха симпатични, трябваше да се редят на опашка пред гишето. Тъй като никой от пришълците не можеше да наеме пощенска кутия за цялата година, курортистите никога не бяха сигурни дали когато пристигнат през юни, ще получат пощенска кутия.

Всички знаеха, че Мини Елдридж е навършила вече седемдесетте, но по някакви неведоми пътища й се бе удало да убеди властите във Вашингтон, че е още млада за пенсия. На вид беше дребна и крехка, но всъщност бе доста силна и се справяше с пакетите и кашоните толкова бързо, колкото и двамата младежи, които работеха заедно с нея. Никога не говореше за миналото си или за личния си живот. За нея знаеха само, че е родена на остров Нантъкет и че го е напуснала скоро след Първата световна война. Беше живяла толкова дълго в Амити, че никой от местните жители не си спомняше кога е пристигнала. Мини Елдридж се смяташе не само за коренна жителка, но и за познавачка на историята на града. Тя с охота разказваше защо са го нарекли Амити, говореше за Амити Хоупуел, живяла през седемнайсети век и осъдена на смърт за магьосничество; доставяше й удоволствие да изрежда по-важните събития, станали в града в миналото: как британските военни кораби хвърлили котва по време на Войната за независимост (англичаните се опитали да обкръжат по фланговете колониалните отряди, но объркали пътя и бродили без посока напред-назад из Лонг Айлънд), пожарът през 1823 година, който унищожил всички сгради освен единствената църква в града; корабокрушението през 1921 година (освободили заседналия кораб, но целият товар от спиртни напитки, който свалили преди това, изчезнал някъде), ураганът през 1938 година и широко Ътразеното в пресата (макар и непотвърдено напълно) приземяване на тримата немски шпиони на плажа под Скоч Роуд през 1942 година.

Елън и Мини не хранеха симпатии една към друга. Елън чувстваше, че Мини не я обича. Мини изпитваше неловкост в присъствието на Елън, тъй като не можеше да я отнесе към някоя определена категория. Елън не принадлежеше нито към летовниците, нито към местните жители. Като че ли бе получила право да ползва пощенска кутия едновременно с омъжването си.

Когато Елън влезе, в пощата беше само Мини, която сортираше писмата.