Питър Бенчли - Челюсти

— Тя няма да се съгласи за нищо на света — заяви Елън.

— Знаеш ли, гордостта е вече недостъпен за нея лукс. Дори риба няма да има занапред.

— Не можем ли да й помогнем с нещо?

— Лично ние? А какво бихме могли да направим? Не сме толкова богати. Редно е общината да й окаже помощ. Ще поговоря с Вон.

— А как вървят твоите работи?

— Питаш ме дали сме хванали онази твар? Още не. Медоус повика онзи океанограф, приятеля си от Удс Хоул. Макар че не виждам каква полза има от него.

— Какво представлява?

— Млад, с доста приятна външност. Малко самонадеян, но в това няма нищо чудно. Изглежда, че познава тукашните места много добре.

— Интересно. Откъде?

— Каза, че още като момче е идвал в Саутхамптън. Прекарвал там всяко лято.

— Работил ли е?

— Не знам. Вероятно е живял с родителите си. Изглежда, е от онази категория.

— От коя?

— Богаташката. Нали знаеш, за бога, какви почиват в Саутхамптън?

— Не се сърди. Само питах.

— Не се сърдя. Казах само, че добре познаваш този тип хора. Искам да кажа, че си една от тях.

Елън се усмихна.

— Бях — рече тя. — Но сега съм само една стара жена и нищо повече.

— Не говори глупости — възрази Броуди. — Когато си по бански костюм, повечето от летовничките-красавици не могат да ти стъпят на малкия пръст.

Беше му приятно, че Елън си изпроси комплимента, и се чувстваше щастлив да й говори приятни неща. Комплиментите станаха за тях нещо като ритуал, като прелюдия към правене на любов.

— Знаеш ли — каза Елън, — мисля, че момчетата трябва да вземат уроци по тенис.

— Защо? Нима искат да играят тенис?

— Не, не са ми казвали такова нещо, но тенисът е хубав спорт за тях. Ще им бъде от полза, когато пораснат, ще им отвори вратите за много къщи.

— Какви къщи?

— Къщите на онези хора, чието приятелство няма да им навреди. Ако играеш добре тенис, ще можеш да влезеш в който си искаш клуб и да се сближиш с хора, които ще ти бъдат необходими. Сега е времето, когато могат да се научат да играят тенис.

— А от кого ще вземат уроци?

— В клуб „Фийлд“.

— Доколкото ми е известно, не сме членове на този клуб.

— Мисля, че бихме могли да станем. Някои от старите ми познати са в него. Биха могли да ни препоръчат.

— Остави това.

— Защо?

— Дори заради това, че не ни е по джоба. Обзалагам се, че само при влизането ще трябва да внесем хиляда долара, а после всяка година да плащаме най-малко по неколкостотин долара. Нямаме толкова пари.

— Имаме спестовна книжка.

— Но тя не е за уроци по тенис. Хайде, стига сме говорили за това — той протегна ръка към електрическия ключ.

— Тенисът ще свърши добра работа на момчетата.

Броуди се опря с ръка върху тоалетната масичка.

— Виж какво, ние не принадлежим към кръга хора, които играят тенис. Сред тях няма да се чувстваме добре. Ще бъдем чужди.

— Откъде знаеш? Та ние никога не сме се и опитвали да влезем в клуба.

— Да оставим този разговор. — Той загаси лампата, приближи се до леглото, вдигна завивката и легна до Елън. — Освен това — продължаваше той, като погали с уста врата на Елън, — съществува друг спорт, в който съм много по-добър.

— Децата не са заспали още.

— Гледат телевизия. Дори бомба да избухне, не биха я чули — Той я целуна по шията и прокара ръка по бедрата й.

Елън се прозя.

— Толкова ми се спи — каза тя. — Преди да дойдеш, изпих таблетка приспивателно.

Броуди спря да я милва.

— А защо, по дяволите, си го изпила?

— Миналата нощ спах лошо и реших днес да взема приспивателно.

— Ще изхвърля проклетите ти таблетки! — Целуна я по бузата, искаше да я целуне и по устата, но в този миг тя отново се прозя.

— Извинявай — каза Елън. — Страхувам се, че нищо няма да се получи.

— Ще се получи. Само трябва да ми помогнеш мъничко.

— Извинявай, но много съм уморена. Но ако… ти искаш. Ще се опитам да не заспя.

— Не — каза Броуди и се прехвърли на своето място, — не обичам да изнасилвам трупове.

— Защо говориш така?

Броуди не отговори. Лежеше по гръб, втренчил поглед в тавана. Все още усещаше напрежение, но желанието му беше преминало и вместо него в душата му остана тъпа болка.

След минута Елън попита:

— Как се нарича приятелят на Хари Медоус?

— Хупър.

— Да не би да е Дейвид Хупър?

— Не. Мисля, че името му е Мат.

— Някога, много отдавна, познавах един човек, който се казваше Дейвид Хупър. Спомням си… — но тя не успя да се доизкаже, очите й се затвориха, дишането й стана дълбоко и тя потъна в сън.