Питър Бенчли - Челюсти

— Благодаря — отвърна Броуди. — Надявам се, че ще откриете останките, преди вълните да са ги изхвърлили на брега.

Внезапно Броуди почувства ужас от собствените си думи. „Останките“ — та това е Бен Гарднър, неговият приятел. Какво ли би казала Сали, ако го чуеше да нарича мъжа й „останките“. Сякаш не бяха дружили в продължение на петнайсет години. Няма го вече Бен Гарднър. Има само „останки“ и те трябва да бъдат намерени своевременно, за да не плашат хората.

— Ще се постараем — увери го дежурният. — Ама че работа! Съчувствам ви, момчета. Такова лято се зададе — не ви завиждам.

— Остава само да се надяваме, че няма да ни е последното — каза Броуди и остави слушалката. После загаси лампата в кабинета, затвори вратата и се отправи към колата си.

Като зави към дома си, Броуди видя познатата синьо-сива светлина в прозорците на гостната. Момчетата гледаха телевизия. Той влезе през предния вход, загаси външната лампа и надникна в полутъмната стая. Най-големият му син Били лежеше на дивана, опрял глава на единия си лакът, Мартин, средният, който бе на дванайсет години, се изтягаше в мекото кресло с вдигнати върху масичката за вестници и списания боси крака. Осемгодишният Шон седеше на пода и милваше котката в скута си.

— Как е? — попита Броуди.

— Нормално, татко — отвърна Били, без да откъсва поглед от телевизора.

— Къде е майка ви?

— Горе. Помоли да ти кажем, че вечерята ти е в кухнята.

— Добре. Не е ли вече късно, Шон? Девет и половина е.

— Тръгвам, татко — отвърна Шон.

Броуди отиде в кухнята, отвори хладилника и извади една бира. На тигана върху кухненската маса беше останало малко от печеното. Месото бе кафявосивкаво и жилесто, а сосът бе изстинал. „Нима това е вечеря?“ — помисли си Броуди. Реши да си направи сандвичи. В хладилника имаше няколко кюфтета, пакет пилешки бутчета, дузина яйца, буркан мариновани краставички и десетина кутии газирана вода. Накрая откри парче сирене, сухо и потъмняло по края, смачка го на топка и го пъхна в устата си. Почуди се дали да не стопли печеното, после издума на глас: „По дяволите печеното!“ Намери две парчета хляб, намаза ги с горчица, свали от магнитната табла на стената един нож за месо и си отряза голямо парче от говеждото. Постави месото върху едната филия, отгоре нареди няколко резенчета краставички и ги похлупи с другата филия хляб. Сложи сандвича си в една чиния, взе бирата и се заизкачва по стълбата към спалнята.

Елън беше седнала в леглото и четеше „Космополитън“.

— Здравей — каза тя. — Трудно ли ти беше днес? Нищо не ми каза по телефона.

— Трудно. Сега всички дни ще бъдат трудни. Чу ли за Бен Гарднър? Когато разговарях с теб, още можех само да предполагам какво се е случило с него — той постави чинията и бирата на тоалетната масичка и седна на края на леглото, за да събуе обувките си.

— Да. Обади се Грейс Финли. Питаше дали знам къде може да намери доктор Крейг. В регистратурата не й казали, а тя искала да даде успокоително на Сали.

— Откри ли доктора?

— Не, но изпратих Шон и той й занесе секонол.

— Това пък какво е?

— Сънотворно.

— Не знаех, че взимаш сънотворни.

— Не често. Съвсем рядко.

— Откъде си го взела?

— Доктор Крейг ми го предписа, когато го посетих заради нервите си. Казвала съм ти.

— Така ли?

Броуди захвърли обувките си в ъгъла на стаята, стана, съблече панталоните си и акуратно ги сгъна върху облегалката на стола. После свали ризата си, окачи я във вградения гардероб, седна на леглото по потник и гащета и се зае със сандвича си. Месото беше сухо и жилаво. Усещаше се само вкусът на горчица.

— Намери ли печеното? — попита Елън.

Устата на Броуди беше пълна и той кимна с глава.

— А какво ядеш?

— Печено.

— Стопли ли го?

— Не. И така става.

Елън направи недоволна гримаса и въздъхна.

Броуди ядеше мълчаливо, докато Елън безцелно разгръщаше страниците на списанието. След няколко минути тя го затвори, остави го в скута си и възкликна:

— О, господи!

— Какво има?

— Мислех си за Бен Гарднър. Това е ужасно. Какво ще стане сега със Сали?

— Не знам — отвърна Броуди. — Безпокоя се за нея. Има ли пари? Говорила ли си някога с нея за това?

— Никога. Откъде може да има пари? Ако питаш мен, тя цяла година не е купувала нищо ново за децата. А толкова й се щеше по-често да поднася месо, а не веднъж седмично, и да не ядат вечно рибата, която Бен лови. Ще получи ли някаква застраховка?

— Мисля, че ще получи, но това не е никак много. Съществува и благотворителност.