Питър Бенчли - Челюсти

Медоус стоеше до вратата, облегнат на стената, младият човек — висок и строен, — който беше до него, го атакуваше с въпроси. Репортерът от „Таймс“ — досети се Броуди. Младежът носеше сандали, бански гащета и риза с къси ръкави. Отляво на гърдите му бе щампирана фигурка на алигатор. Тази емблема веднага предизвика у Броуди чувство на неприязън към репортера. Когато бе млад, Броуди гледаше на тези ризи като на символ на богатство и високо обществено положение. Всички летовници в Амити носеха такива ризи. Броуди извади душата на майка си и накрая тя му купи „риза за два долара с гущер за шест“, по нейните думи, но като видя, че тълпите летовници го отминават със същото равнодушие, както и преди, той се почувства унизен. Съдра алигатора от джобчето, а ризата започна да използва като парцал, с който да почиства газовата косачка — през лятото той изкарваше малко пари с тази косачка. Съвсем наскоро Елън купи няколко скъпи плата от същата фирма; те не можеха да си позволяват да плащат толкова пари за алигатора, но Елън се надяваше, че това ще й помогне да се върне в средата, която бе напуснала. И една вечер Броуди, съвсем неочаквано за самия себе си, започна да я упреква за покупката на „плат за десет долара с гущер за двайсет“.

Двама мъже седяха на скамейката — репортерите от „Нюздей“. Единият бе по бански гащета, другият — с блейзер и спортни панталони. Кореспондентът от вестника на Медоус — Броуди го познаваше под името Нат, — приседнал на края на масата, си бъбреше с Биксби. Като видяха Броуди, те замълчаха.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Броуди.

Младежът, който разговаряше с Медоус, направи крачка напред и каза:

— Аз съм Бил Уитман от „Ню Йорк Таймс“.

„Голяма работа“, рече си Броуди.

— Бях на плажа.

— И какво видяхте там?

— Аз също бях на плажа — намеси се един от репортерите на „Нюздей“ — и нищо не видях. Никой нищо не забеляза, освен онзи младеж, който сега е в кабинета ви. А той, изглежда, е видял нещо.

— Знам — отвърна Броуди, — но и той не е сигурен какво точно е било.

— Какво ще напишете в протокола? Нападение на акула ли? — попита репортерът от „Таймс“.

— Засега нямам намерение нищо да пиша, а и вас съветвам да не предприемате нищо, докато нещата не се изяснят.

Репортерът от „Таймс“ се усмихна.

— Хайде, шефе, какво очаквате да направим. Как да наречем това тайнствено изчезване? „Момче, изгубено сред океана“?

Броуди с труд се овладя да не отговори на нападките на репортера от „Таймс“.

— Вижте, мистър Уитман — фамилията ви беше Уитман, нали? Не разполагаме със свидетели, които са видели нещо повече от разплискване на водата. Човекът в кабинета ми твърди, че е зърнал някакво огромно тяло със сребрист цвят, и според него това може би е била акула. Казва, че никога през живота си не бил виждал жива акула и поради това думите му не могат да се приемат като заключение на експерт. Нямаме труп, нямаме доказателства, че момчето е било нападнато от акула… Знаем само, че е изчезнало. Възможно е да се е удавило. Възможно е да е получило пристъп или припадък. Възможно е да го е нападнала някаква риба или животно, или дори човек. Всяко от тези неща би могло да се случи и докато не получим…

Шумът от автомобилни гуми върху чакъла на обществения паркинг пред зданието прекъсна Броуди. Затръшна се врата на кола и в полицейския участък се втурна Лен Хендрикс. Беше само по бански гащета. Тялото му, с полепнали по него сиво-бели песъчинки, имаше същия цвят като пластмасовата чашка за кафе. Той се спря сред приемната.

— Шефе…

Броуди бе смаян от необичайния вид на голия Хендрикс — с тези пъпчиви бедра и силно издути отпред плувки.

— Нима си се къпал, Ленард?

— Още едно нападение! — съобщи Хендрикс задъхано.

Репортерът от „Таймс“ се оживи:

— А кога беше първото?

Преди Хендрикс да успее да отговори, Броуди каза:

— В момента тъкмо това обсъждаме, Ленард. Не бих желал някой да направи погрешни изводи, преди да сме сигурни какво всъщност се е случило. Дявол да го вземе, момчето може да е потънало.

— Момчето! — възкликна Хендрикс. — Какво момче? Това беше мъж, старец. Преди пет минути. Влезе да плува и едва се бе отдалечил на няколко метра, когато внезапно диво закрещя, главата му се скри под водата, после отново се подаде, той пак извика нещо и изчезна. Наоколо водата се пенеше и хвърчеше кръв като от фонтан. Акулата се отдалечаваше и после отново се нахвърляше върху нещастника. В живота си не съм виждал такава огромна риба, като автомобилен фургон. Влязох до пояс във водата и се опитах да достигна стареца, но рибата непрекъснато се нахвърляше върху него.