Питър Бенчли - Челюсти

— Рано или късно ще се докопат.

— Знам — каза Медоус. — Това ще ме постави в доста трудно положение.

— Теб? Ама че си шегобиец.

— Говоря сериозно, Мартин. Ако някой в „Таймс“ започне да души около оня случай и той се появи в утрешните вестници заедно със съобщението за новото нападение на акулата, на „Лидър“ ще му се стъжни животът. Имам намерение да го използвам, за да спася честта на вестника, дори ако другите не го направят.

— Как имаш намерение да го използваш, Хари? Какво искаш да напишеш?

— Още не знам. Казвам ти, че съм в много затруднено положение.

— И кого ще обвиниш за потулването на историята? Лари Вон?

— Едва ли.

— Мен?

— Не, не. Въобще няма да пиша, че някой се е погрижил да я потули. Заговор не е имало. Искам да поговоря с Карл Сантос. Ако го убедя да каже онова, което трябва, ще избегнем много неприятности.

— А ако напишеш истината?

— Какво по-точно?

— Ако напишеш всичко, както си беше? Че съм искал да закрия плажовете и да предупредя хората за опасността, но членовете на градската управа не са се съгласили и тъй като аз съм се оказал страхливец и не съм могъл да настоя на своето, да изпълня дълга си, съм играл по свирката им. Да напишеш как влиятелното общество в Амити е решило, че няма основание да се плашат хората само защото край бреговете се е появила акула, която обича да яде малки деца.

— Престани, Мартин. Ти не си виновен. Никой не е виновен. Взехме това решение, поехме и риска и загубихме. Това е всичко.

— Потресаващо. Сега ми остава само да отида и да кажа на майката на детето: много съжаляваме, но бяхме принудени да пожертваме детето ви в тази игра вместо чип.

Броуди излезе от колата и закрачи към задния вход на участъка. Медоус, затруднен от тясната врата, го последва.

Броуди спря.

— Ето какво искам да знам, Хари. Кой всъщност взе това решение? Ти се подчини, аз се подчиних. Предполагам, че Лари Вон също не го е решил сам. Според мен той също се е подчинил на някого.

— Защо мислиш така?

— Имам някои основания. Известно ли ти е нещо за неговите съдружници?

— Доколкото знам, той няма никакви съдружници.

— Ето кое ме кара да се замисля. Добре, да забравим това… поне засега. — Броуди се заизкачва по стълбите, Медоус тръгна след него.

— По-добре влез през парадния вход, Хари… колкото за очи — каза Броуди.

Броуди влезе в кабинета си през една странична врата. Майката на момчето седеше до писалището му и стискаше носна кърпичка в ръце. Беше боса, върху банския си костюм бе наметнала къс хавлиен халат. Броуди я погледна притеснен и отново го обзе чувство за вина. Очите й бяха скрити зад огромни слънчеви очила и той не можеше да види дали жената плаче.

До стената се бе облегнал един мъж. Броуди се досети, че той трябва да е очевидецът. Мъжът разсеяно разглеждаше висящите по стената благодарствени грамоти от обществени организации, снимките на Броуди заедно с почетни гости. Едва ли представляваха интерес за възрастен човек, но не всеки би се решил да разговаря с обезумялата от мъка майка.

Броуди не умееше да успокоява хора, затова се представи и веднага започна да задава въпроси. Жената каза, че не е видяла нищо: момченцето й плавало върху надуваем дюшек и внезапно изчезнало. „Зърнах единствено късове от дюшека.“ Тя говореше с тих равен глас. Мъжът разказа онова, което бе видял. А може би всичко това му се бе сторило?

— И така, никой не е видял никаква акула — заключи Броуди, като дълбоко в душата си се надяваше на нещо.

— А какво друго би могло да бъде? — попита мъжът.

— Какво ли не може да бъде. — Броуди лъжеше и себе си, и тях, като тайно се молеше изведнъж някаква друга версия да се окаже по-правдоподобна. — Дюшекът може да е изпуснал въздуха, момченцето може просто да се е удавило.

— Алекс плува добре — възрази жената. — По-точно плуваше…

— А какво ще кажете за плясъка? — попита мъжът.

— Момчето вероятно се е борило за въздух.

— Но то дори не извика.

Броуди разбра, че от това нищо няма да излезе.

— Добре — каза той, — във всеки случай скоро причините ще ни станат известни.

— Какво имате предвид? — попита мъжът.

— Хората, които загиват във водата, скоро биват изхвърляни на брега. Ако го е нападнала акула, веднага ще си проличи. — Жената отпусна рамене и Броуди се изруга за нетактичността си. — Извинете — каза той.

Жената кимна с глава и заплака.

Броуди помоли мъжа и жената да почакат в кабинета му и отиде в приемната.